Въпреки че треньорът на Сирил Ган и бивш наставник на Франсис Нгану Фернан Лопес е роден и израснал в бедния Камерун, като дете животът му е доста добре обезпечен. Баща му е преподавател в колеж, а майка му е учителка в гимназия. Доходите им са толкова добри на фона на повечето от останалите им съграждани, че имат възможност дори да си наемат домашна прислужница.
Фернан расте като момче, което води двойствен живот. В училище и в обкръжението на възрастни той е послушен и обича да показва интелекта си, на улицата и с връстници обаче е брутален и враждебен.
След като преглъща сериозен тормоз в началното училище, Лопес се захваща с бойни изкуства с едничката цел да се завърне на улицата и да покаже кой кой е. Заздравява физически и тотално променя имиджа си.
Това решение обаче едва не му коства живота. В крайна сметка избягва смъртта, но след случката, която ще разкаже по-долу, се променя завинаги.
Фернан сподели удивителната си история в интервю за портала Bloodyelbow.
"Когато бях в прогимназията, бях много плахо момче, което беше тормозено постоянно. Тогава започнах да се занимавам с борба, джудо, таекуондо и ръгби. Натрупах цял арсенал от удари, ритници, хватки и т.н. и се превърнах в човек, за когото сега дори ме е срам да говоря. Срамувам се от тази част от миналото си, защото бях много жесток. В гимназията вече бях много, много силен. Превърнах се в авторитет. Ако някой имаше проблеми, идваше при мен. "Този ме удари" или "Този ми взе шапката" или "Този ме преби". И аз политах като супергерой, за да открия и накажа нарушителя.
Много ми харесваше тази роля на супергерой, но днес разбирам, че аз самият съм бил този, който е тормозел другите.
Струваше ми се, че отмъщавам за справедлива кауза, но просто отговарях на жестокостта с жестокост. Срамно е. Веднъж, след една тренировка по ръгби, приятелката ми дойде при мен обляна в сълзи и ми каза, че по-малкият ѝ брат е тормозен от човек на име Джо. "Не искам да се биеш, защото не ми харесва, когато се биеш - заяви тя. - Но искам да говориш с него, защото той закача брат ми." Когато започнах да разпитвам за този Джо, все повече започнах да се вълнувам да се сбия с него. Той беше голямо и кораво момче, а аз обичах предизвикателствата. Имаше улични битки, за които се подготвях с дни, тренирах и чертаех стратегии.
След един ръгби мач с приятелите ми се качихме в такси и потеглихме към Бием Аси в западната част на Яунде. Ето къде намерихме този Джо и реших да не го бавя. Отидох при него и тръгнах да го питам нещо, но дори не довърших изречението си, и веднага го нападнах. Оправих го набързо и с приятелите ми се върнахме в таксито. Когато влязох в колата, някой ме докосна по рамото. Беше човек, когото не познавах, беше техен пратеник: "Там са 30 или дори 50 души. Имат мачетета, ножове, чукове, искат да те убият. Бягайте."
Приятелите ми искаха да си тръгнем на момента, но аз реших да остана. Казах им: "Прибирайте се вкъщи. Ще отида да говоря с тях. Ако избягаме сега, тогава ще бягаме цяла седмица, цял месец, цяла година. Ще се изправя пред тях очи в очи. Нека или да ме убият, или да ме уважават.
И тръгнах към тези пичове. Отидох към тях и им казах: "Мислите, че се страхувам от вас ли? Не се страхувам." А нататък? Тогава най-близкият от тях веднага се втурна към мен и започна да размахва ръце. Започнахме да се бием, но след това върху мен заваляха удари от всички страни. И тогава усетих удар в гърба. Но не беше тъп удар, а нещо остро. И болката беше остра и продължителна. Наръгаха ме с нож. Паднах, започнаха да ме ритат, прелетя мачете и ме удари по главата. Бликна кръв, имах чувството, че умирам.
Като по чудо успях да изпълзя до жилищна сграда наблизо. Там живееше полицай, който излезе и разпръсна тълпата. После извика линейка и ме откараха в болницата. На следващия ден всички вестници, радиа и телевизии съобщиха, че в резултат на масово сбиване в Бием Аси е загинал обещаващ боец и ръгбист. В болницата пристигнаха родителите ми, а баща ми плачеше. Тогава реших да се откажа от насилието завинаги, защото видях как баща ти може да плаче от любов към теб."
