Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Как героите от сериалите се превръщат в наши приятели

Връзките ни с образите от екрана имат своето психологическо обяснение. Снимка: Warner Bros.
Връзките ни с образите от екрана имат своето психологическо обяснение.

При последното търсене на нещо за гледане из Netflix реших да пусна на приятелката си първият епизод на Community. Комедийният сериал на Дан Хармън ("Рик и Морти") разказва за група съвършено различни непознати, които поради стечение на обстоятелствата се записват да учат в общински колеж и формират група за учене по испански. Това скоро води до приятелство и до едни от най-абсурдните ситуации, излъчвани в телевизионен ефир.

Пуснах го поради две причини - защото търсехме нещо добро и забавно, а знаех, че Community отговаря и на двата критерия, както и заради носталгия, тъй като сам съм го гледал преди няколко години. Тогава Джеф, Брита, Ани, Абед и компания ми оставиха много приятни спомени със забавното справяне с ежедневните си проблеми. И ето че след няколко епизода вече отново се чувствах като сред стари приятели, а приятелката ми постепенно също се привърза към тях - въпреки очевидните трески за дялане, който всеки от персонажите притежава.

Така изникна въпросът - как така в един момент започваме да възприемаме измислените персонажи от любимите си сериали като свои приятели?

Според професорът по социална и медийна психология Толя Стоицова, доктор на психологическите науки и преподавател в Нов български университет, привързаността към лицата от малкия екран се дължи на две причини. Първо, цялостното харесване на героите като персонажи, които в реалността доста трудно могат да бъдат открити. Второ, следенето на сериала дава сигурност на зрителите и даже оформя дневния им ред.

В моя случай и двете са факт - трудно в истинския живот можеш да изградиш приятелство с толкова разнородна група от хора като героите на Community - всеки на различна възраст, с различни интереси и вярвания, а свързващото звено между тях е колежът, който посещават. А редовните посещения в техния свят са като приятен ангажимент с истински приятели - знаеш, че ще прекараш добре в продължение на 30 минути, час или повече, и си склонен да намериш време за това измежду останалите си задачи.

Вероятно повечето от вас са минавали през това - дали ще е с лицата от "Приятели", с братята Уинчестър от "Supernatural" или с изстрадалия и хитър шегобиец Тирион Ланитстър от Game of Thrones. Легенди се носят за българските пенсионерки, прекарали стотици часове във вживяване в драмите на семейство Форестър в "Дързост и красота", днес заменени от още по-драматични сериали с по-югоизточен произход.

Нещо повече, понякога за измислените персонажи са проливани и се проливат съвсем истински сълзи. А в това съпреживяване няма нищо необичайно - оказва се, че то е нормално за зрителите с по-високо равнище на емоционалност.

"В момента на гледането, те не мислят за сценария, а се идентифицират със ситуацията и "стават част от нея", затова и преживяванията им са реални. След завършване на епизода, само след няколко минути, те нормално "се връщат в действителността", обяснява за читателите на Webcafe.bg проф. Стоицова.

Акцентът върху емоциите се подкрепя и от нейни западни колеги. Психологът д-р Даниел Форший коментира пред изданието Elite Daily, че е напълно нормално да се привържем към измислени персонажи от телевизионния екран заради начина, по който мозъкът ни разпознава човешките емоции, които актьорите пресъздават. Дженифър Барнс, професор по психoлогия в Университета от Оклаохома, твърди, че в основата на това стои невъзможността мозъка да направи разлика между истински и измислени взаимоотношения.

Пред TIME тя допълва, че понякога сме по-склонни да съпреживяваме моменти от екранния живот на ТВ героите, когато тези момент съвпадат или са сходни с такива от нашия житейски опит.

Тук роля играе и жанрът, който определено е от значение.

"Драмата има доста по-силен, понякога и разтърсващ ефект, следователно и за идентификация с персонажите от страна на зрителите. Комедията е относително по-лек жанр и психологическият ефект от него е значително по-краткосрочен", обяснява проф. Стоицева.

А, както знаем, в драматичните сериали се обръща по-голямо внимание на развитието на героя. Отново ви давам личен пример - в последно време наваксвам с епизодите на Better Call Saul, сериалът, който разказва предисторията на някои от героите от хита Breaking Bad.

За разлика от постепенното затъване на добрия учител по химия Уолтър Уайт в престъпния свят, тук виждаме опитите на Джими МакГил/Сол Гудман (чудесният Боб Оденкърк) да бъде по-добър - да надскочи някогашното си минало на измамник, да помага на хора в нужда, да обори негативните мнения за себе си, които дори най-близките му имат.

Същевременно същите тези близки, както и невъзможните за предсказване повратности на живота постоянно го спъват. Джими дава всичко от себе си да е победител, но накрая винаги е губещ и това го тласка обратно към неговите "лоши" корени.

Случващото се резонира с всеки зрител, преживял някакви неуспехи в живота си. Така, въпреки че понякога нарушава правилата, Джими печели симпатии и се засилва желанието в зрителите той поне веднъж да успее.

Макар да могат да предизвикат истинска емоция и ангажираност с бъдещето на измислен персонаж, тези отношения на зрителите с екранните герои в действителност са парасоциални, т.е. напълно едностранни.

Какво означава това? Ако следите един сериал от самото му начало, знаете абсолютно всичко за даден персонаж и дори можете спечелите викторина с въпроси за неговата минало, събитията в "живота" му и отношенията му с другите персонажи, в същото време персонажът - разбираемо защо - не знае нищо за вас, дори простичкия факт, че съществувате.

От тази гледна точка се появява въпросът и за това дали подобни взаимоотношения ни вредят. Според проф. Стоицова всяка едностранна ангажираност не е полезна, като тя дава пример с подрастващите и прекалената им привързаност към видеоигрите.

По отношение на сериалите обаче тя посочва, че ангажираността с измислените персонажи за много от възрастните дори е полезна, защото тя ги "кара да мислят и да сравняват реални житейски ситуации с видените на екрана".

Проф. Барнс обяснява пред TIME, че от измислените връзки, които е създал с героите от екрана, човек мое да извлече по-добро самочувствие, по-малко самота и дори усещане за принадлежност.

Вероятно заради това дори да си гледал няколко пъти 10-те сезона на "Приятели", се чувстваш на място всеки път, когато се "озовеш" в кафенето Central Perk сред героите на сериала.

Все пак съществува и риск с подобна ангажираност. Според д-р Форший проблем има само ако позволим на отношенията ни с героите от екрана да станат по-важни от интеракциите ни в истинския свят - с приятели, в работата и т.н. А това не е изключено, ако сериалът ни кара да се чувстваме по-добре от света около нас. Естествено, от нас зависи да не го допускаме.

Но защо подобна привързаност се среща по-рядко при филмите?

"При игралните филми, които се излъчват еднократно, няма как да се получи ефект на привързаност към героите за по-дълго време. Ефектът е докато трае филмът и кратко време след него", обяснява проф. Стоицова.

"При сериалите е друго - там има очаквания какво ще се случи с персонажите в следващите серии. Затова и привързаността към героите може да продължи дълго време. Да не говорим колко сме разочаровани като завърши любимия ни сериал", допълва тя.

Това поражда голям зрителски интерес към историите с ангажиращи персонажи, а той от своя страна кара режисьори и сценаристи да създават нови епизоди. Може да се поспори кога е най-добре да дойде неизбежният финал...

Ето ви едно предложение: в най-добрият вариант краят на сериала не идва нито твърде рано, че да забравим героите му бързо, нито прекалено късно, че вече да сме загубили интерес към техните съдби.

Перфектният момент е, когато вече сме развили отношенията си с групата си екранни приятели до пиков момент и след болезненото сбогуване с тях оставаме само със спомените за добре прекараното време.

Най-четените