Внимание! Може да съдържа следи от спойлери!
***
The Stand - новата екранизация по романа на Стивън Кинг - вече приключи и е време за равносметка.
Открай време в Холивуд има нещо като "златна треска" за екранизиране на романи на "Краля" - просто имаш гарантиран основен материал, който предлага интересна история, причудливи идеи, приятни герои и най-вече - самото име на Кинг като стандарт за качество.
Разбира се, успехът не е гарантиран. "Тъмната кула" на Николай Арсел от 2017 г. е живото доказателство за това, макар че самият писател беше застанал с името си и труда си в проекта. Въпреки това филмът беше пълен провал, който още носи болезнени тръпки за всеки фен на поредицата.
И все пак, когато се появи новината, че CBS са захванали да направят нова екранизация по един от най-великите романи на Кинг, тя беше приветствана горещо.
Все пак тук говорим за една наистина епична история, сблъсък на доброто и злото в най-добрите традиции на "Краля на ужаса", а постепенно към проекта беше добавен и силен актьорски състав - Александър Скарсгорд като злодея Рандал Флаг, Джеймс Марсдън като Стю Редман, Упи Голдбърг като майка Абигейл...
С излизането на последния епизод от този сериал обаче усещането от него е по-скоро смесено и липсва онова удовлетворение от историята, особено ако преди това си я чел.
Определено новата версия не е категорично и изцяло слаба, тя има своите добри страни, които не могат да се оспорят, а голяма част от негативните реакции срещу сериала дойдоха по две доста спорни линии (за тях след малко).
Но все пак не може да се отрече едно - крайният продукт е доста средняшки. И то в по-долната част на средняшкото - там, където обикновено попадат онези филми, запазени за делничните следобеди по българските кабеларки.
И оценките на критици и на зрители показват това - 59% успеваемост сред критиците и 23% сред зрителите в Rotten Tomatoes и оценка 5,5 от 10 в IMDB.
Казано с други думи - голям потенциал, но доста посредствено изпълнение. Или дори още по-кратко - можеше да бъде много по-добре.
А понякога това е по-зле дори и от провал. Защото когато имаш сериал за глобална пандемия, погубила над 99% от населението на света, по време на глобална пандемия, заради която месеци наред живеем в изолация (или поне нещо като изолация), очакванията са за нещо малко по-въздействащо.
Основните проблеми, които повечето фенове имаха с шоуто бяха два - наличието на Амбър Хърд в актьорския състав и разкъсаното повествование, което не следва хронологичната линия на романа, а поднася историята на парчета в различни времеви линии, обърквайки малко зрителя.
В интерес на истината Амбър Хърд не е толкова добра актриса, че да заслужава пламенна защита. Когато причина за известността ти не са толкова добрите ти роли, колкото личният ти живот и драмите с бившия ти съпруг (от които става ясно, че може би си доста проблемна личност), няма как да говорим за някакъв съвършен талант.
В конкретната роля на Надин Крос тя беше... прилична - не показа абсолютно нищо блестящо, не се и издъни жестоко. Показа всичко необходимо за ролята, дадено ѝ от сценаристите и режисьора - на една красива жена, излизаща вече от младостта си, объркана, изплашена понякога, но и пазеща в себе си нещо зло.
Всичко беше на линия, но това, което липсваше на образа, беше изящната фаталност на героинята на Кинг от романа "Сблъсък". Подобно самия сериал обаче, Амбър Хърд просто не беше блестяща. Не те грабва. А като към това добавиш и натрупаната неприязън към нея заради личните ѝ драми, резултатът става грозен.
Що се отнася до накъсването на сюжета, то беше до голяма степен по-скоро добър ефект, макар феновете на книгата бяха по-скоро изненадани и объркани от този факт.
На второ гледане този подход носи малко повече мистерия около самия вирус и историята на героите - вместо тя да се развива линейно, зрителят сам трябва да навърже парчетата и да търси причините за това героите да се превърнат в това, което са след пристигането си в Боулдър, Колорадо, при майка Абигейл.
Това, което се опитва да направи сериалът, но не успява, е да покаже реалната дълбочина на героите. Макар за повечето основни персонажи да се отделя солидно време, за да бъдат те описани и предадени с основните си терзания и движещи сили, самото изпълнение е такова, че въпреки всичко те остават почти двуизмерни и "постни".
Единственото по-сериозно изключение тук е Харолд, на който е отделено доста повече време, отколкото в книгите, а авторите на сериала като че ли са се опитали да го направят малко по-лесен за харесване, показвайки неговата несигурност и опитът му да се хареса на околните, докато тайно всъщност е малък психопат. Така човек може да види действително вътрешните му битки и терзания, поне в първите епизоди - след това и той влиза в калъпа.
Разбира се, The Stand има и своите позитиви. Историята е предадена по такъв начин, че да отразява основните идеи на романа.
Промените при една адаптация са неизбежни, но в случая те са предадени по начин, който не изглежда като кръпка на основния материал, а се слива хомогенно на фона на цялото шоу (с някои изключения, разбира се, но за тях ще говорим, като минем към лошото).
Друг положителен момент е, че сценаристите наистина отделят внимание на всеки от основните герои, така че зрителят да опознае персонажите. Тук обаче вината пада до голяма степен върху режисурата и изпълнението на актьорите, които не успяват да превърнат даденото им в нещо повече от някаква основна база, която трябва да бъде покрита.
Визуално сериалът също изглежда добре. Липсват някакви ярки запомнящи се кадри или майсторски трикове, но въпреки това визията на шоуто е подчинена на идеята му и по-важното - в хармония e с нея.
И най-важното - The Stand е развлекателен. Можеш да си го пуснеш, да гледаш и да влезеш в историята, без да се напрягаш много-много, освен ако, разбира се, не си голям фен на книгата. Tогава може да има известен дискомфорт. Ако не си обаче, шоуто може да бъде доста приятно и леко за вечерно разпускане.
Въпросът е, че романът на Стивън Кинг заслужава повече от просто това. Споменахме вече неуспешния опит да се изградят по-внимателно образите на героите. На практика обаче човек така и не успява да се привърже към тях и причината далеч не е, че шоуто е от само 9 епизода. Просто самите персонажи са направени и изиграни посредствено.
И това е ако говорим за протагонистите. Минем ли обаче на злодеите в Лас Вегас, нещата придобиват доста по-лоша светлина. Злодеите в сериала са толкова стереотипно скучни и банални, че на човек му идва да прескочи сцените с тях.
Безспорно интересна е идеята Лойд (в ролята Нат Улф) да бъде представен като една идея по-женствен и помпозен, но тъжното е, че Улф така и не успява да измъкне от този образ нещо повече от обикновен лигльо с нелепо облекло и кофти акцент.
Що се отнася до Боклучаря, там решението на сценаристите да го превърнат в слабоумен тип с жесток фетиш към огън и експлозии, е малко странна и определено няма да се хареса на повечето фенове.
По този начин героят е лишен от почти цялата си идентичност (в романа неговите части са интересни и изпълнени с вътрешни конфликти, човешки слабости, страх, гняв и т.н.) и остава на практика безсмислен, освен за задължителните части от повествованието, които се задействат благодарение на него.
И не, че Езра Милър не е добър като слабоумен, мастурбиращ на фона на експлозии имбецил, но просто Боклучаря в сериала е твърде нелеп на фона на всичко.
Междувременно самият Рандал Флаг е едно от добрите попадения. Има нещо много хищно и вълче в излъчването на Александър Скарсгорд в тази роля, като той може да изглежда наистина заплашително.
Но това, което липсва на този образ е онази изкуствена топлина, с която Флаг се отнася към близките си подчинени - подобно на любовник-насилник в токсична връзка, който ще тръгне да успокоява жертвата си и да ѝ демонстрира привързаност, докато тя трепери да не го ядоса, защото след това ще следва нещо страшно. Тази страна на героя тук не е показана, макар да има някакви бегли и почти несъзнателни опити в тази посока.
За да стигнем до най-голямата дупка в сериала The Stand - изобразяването на целия Лас Вегас, което може да те върне във времето на 80-тарските екшъни. С други думи - повърхностно, досадно и скучно.
Тук във Вегас цари разврат, насилието е забавление, а сексът и наркотиците са навсякъде. Има група на тези, които работят нещо (предимно май събиране на трупове) и онези, които сякаш никога не излизат от казината, където са се отдали на безкрайни гуляи. Междувременно Рандал Флаг им обещава, че ще бъдат свободни да задоволяват низките си страсти.
Пълни глупости, с други думи. Повърхностно, скучно и полшо представяне на злото като нещо абсолютно и непроменимо - банда дегенерати, събрали се да крещят от кеф, докато гледат убийства на живо.
Лас Вегас от книгата на Кинг е доста по-различен и най-малкото - доста по-смислен като идея. Зад него е социологията, представена от Глен Бейтман - че в света след апокалипсиса повечето хора ще се стекат под знамената на този, който ще обещае ред, сигурност и работещи технологии, но под шапката на железен юмрук и диктатура.
Описаният от Кинг град под ръководството на Флаг е една добре устроена и функционираща тоталитарна държава, в която хората са отишли, не защото са жадни за убийства маниаци (макар и такива да има), а защото той им предлага сигурност и работещо електричество. Онзи Вегас много повече прилича на Третия Райх и Испания на Франко, отколкото на вакханалията в сериала.
В общи линии на The Stand му липсва това, което всъщност е основният дух на книгата - философската насоченост, моралните дилеми.
Да, тези неща са представени, но твърде бегло и твърде повърхностно - без да накарат човек реално да се замисли и да му предложат потенциалния избор - ако ти беше на мястото на героите, коя от двете страни щеше да избереш?
Именно всички тези неща правят The Stand толкова... недостатъчен. Просто защото, ако си чел книгата, ще знаеш, че може и много повече, и много по-добре. А ако не си я чел, просто ще изгледаш шоуто, мислейки що за човек е Амбър Хърд, и скоро след това ще забравиш, че тази екранизация въобще я е имало.
Сега надеждата е, че поне към другия голям и рекламиран хит на телевизията - сериала "Кларис" по "Мълчанието на агнетата" - ще е подходено с повече внимание към детайла и духа, отколкото при The Stand.
Защото при такива силни оригинали, последвалите просто "ставащи" адаптации са крайно недостатъчни.
