В един известен израз се казва, че ако събития от историята се повторят веднъж - това е трагедия, но ако започнат да се повтарят многократно - това вече е фарс.
Правотата в тази аксиома се доказва още в първите минути от новата лимитирана поредица на HBO Max "Водопроводчиците от Белия дом" - сериалът, който разнищва задкулисната игра, целяла да циментира президентския пост на републиканеца Ричард Никсън.
Периодът е началото на 70-те години, а мястото - хотел "Уотъргейт", окръг Колумбия.
Група мистериозни мъже се опитват да проникнат незаконно в щаба на Демократите и да източат информация за стратегията на президентския им кандидат. Но мисията им е спъната още на старта, понеже екипът не успява да разбие ключалката на вратата. Оказало се, че човекът, който трябвало да отвори, не е взел със себе си правилните инструменти.
И след два-три опита, от които ключалката не щраква, ръководителите на тайното поръчение обявяват таймаут и се прибират вкъщи, за да се прегрупират.
В това време на екрана се появява надпис: "Имало е четири опита за проникване в "Уотъргейт". Това беше опит номер две". От този момент зрителите следва да разбират, че им предстои да гледат история, която е фарс от самото начало.
Ако "Водопроводчиците от Белия дом" беше експлоатирал тази силна откриваща сцена като темпо и напрежение до края, сериалът на HBO Max без съмнение щеше да се нареди сред внушителните заглавия на стрийминг платформите, които задължително трябва да се гледат.
Но поредицата не използва плодовития си потенциал, заложен в увода.
Вместо това "Водопроводчиците от Белия дом" се самозабравя в желанието си да осмее поддръжниците на Никсън, а през този ъгъл пренасочват заряда на шоуто от съдържателна политическа ирония към кух скеч е от типа "Комиците и приятели".
Впечатлението е разочароващо, понеже поредицата е легнала върху на пръв поглед солидна основа. Продукцията се води от титанично талантливия Уди Харелсън, подплатена е от стабилната игра на Джъстин Теру и е режисирана от Дейвид Мандел, който има стаж във воденето на политическите сатири.
Но въпреки обещаващите имена в състава си, сериалът е по-скоро демонстрация на изплъзналия се шанс да бъде фарсова комедия за пример.
Проблемите на "Водопроводчиците" започват, когато сюжетът се пренася една година, преди разузнавачите на Републиканците да изпробват тайното си влизане в хотел "Уотъргейт".
Първи в историята влиза Е. Хауърд Хънт (Уди Харелсън) - уволнен бивш агент на ЦРУ, който прекарва дълги и скучни дни в писане на романи и оплакване от фиаското в Залива на прасетата, което според него е довело до предсрочен край на кариерата му.
Подобно на много недоволни мъже на средна възраст от предградията, Хауърд прекарва по-голямата част от деня в мъжката си бърлога, където игнорира четирите си деца и оставя съпругата си Дороти (Лина Хийди) да управлява семейния кораб от кухненската маса.
Монотонното му всекидневие е прекъснато, когато адвокат от администрацията на Ричард Никсън се обажда и предлага на Хауърд да си партнира с бившия агент на ФБР Г. Гордън Лиди (Джъстин Теру) в нов отдел на Белия дом.
По сведения на Пентагона в редиците на Републиканците има пукнатини, от които изтича информация, а работата на новоизмисленото звено е да запуши тези течове. Задачата дава и сладкото име на сериала "Водопроводчиците от Белия дом".
За Хънт и Лиди, и двамата провалили се на предишните си служби, предложението за работа е мост към бленувания от тях клуб на мъжете в черно, от който очакват да спечелят само почести и пари.
Преди да се хвана за недостатъците на рамката, държа категорично да отбележа, че партньорството на Харелсън и Джъстин Теру е сред най-превъзходните кастинг решения, които стрийминг телевизията е виждала.
Причината шоуто да е гледаемо и спорадичният хумор в него да се получава е неоспоримата химия на водещите актьори на екрана. Те са зрели, уж сериозни мъже, които през цялото време се държат като малки деца. Постоянно галят крехкото си его и взаимно се радват на глуповатата си приятелска компания.
Сатиричните им портрети на некомпетентни тайни агенти, които действат идиотски, но с вродена увереност, са хлябът и маслото на сериала. За Харелсън се знае, че носи комедията в себе си, но и изпълнението на Теру по нищо не му отстъпва.
Да не се взема прекалено сериозно, нищо че се фиксира върху един от най-шумните политически скандали, безспорно е златното качество на "Водопроводчиците от Белия дом".
Вижда се, че продукцията е тръгнала от намерението за самоирония със собствената си история, но се е загубила по пътя на реализирането си заради недомисленото си заснемане и необузданото желание за окарикатуряване на Републиканците на всяка цена.
Героите не изглеждат като истински хора, а като абсолютното клише, оживяло от някои банален виц. Те са предсказуеми, инертни, сковани, а сцените, в които са насадени, са твърде дълги и тромави, за да поддържат скоростта на хумора постоянна.
Инерцията се губи с разтягането на глупавите случки до безкрайност. Вместо хаосът да се хвърля така, както в началото на "Водопроводчиците" - бързо, рязко и без много-много обяснения, се влиза в една суха скечова въртележка, която най-много да предизвика разтеглена усмивка.
Сякаш сериалът е сложил сочния скандал "Уотъргейт" на мерника си, за да се подиграва с Републиканската партия както се подиграват хулиганите в училище на слабаците. Ползват ги като човешка боксова круша, за да избият комплексите си от миналото, а в този случай смешното не е съвсем смешно.
Жалкото е, че съставките във "Водопроводчиците от Белия дом" предполагаха потенциал, с който този капан може да се избегне. Но също като основните герои, мисията им да отключат автохумора е неуспешна - след първия, втория, третия и четвъртия опит, което прави поредицата не комедия или трагедия, а чист фарс.
ПРИСЪДАТА ЗА "ВОДОПРОВОДЧИЦИТЕ ОТ БЕЛИЯ ДОМ":
