С края на годината по традиция се задава водопад от класации, коя от коя по-безсмислени, досадни и странни. Заслужено или не, някои ще получат признание за труда си през изминалите 12 месеца. Други, също справедливо или не - ще се фръцкат и бойкотират, защото са били пренебрегнати. Журналистите номинират, хората гласуват. Изобщо - подобно на пилците през есента, голямото преброяване вече започна.
Може би най-странната от всички класации, които се пръкнаха след Прехода, е тази за „Мъж на годината". Едва ли някоя друга награда е по-субективна, по-мъглява и по-трудна за рамкиране с ясни критерии. В някой краен столичен квартал например припознават като голям мъжага онзи, които погълне на екс литър първак и после се сбие с преминаващ ТИР.
Представителна извадка сред пърхащите в мола късополи пеперуди пък ще спре избора си върху „оня с многото бентлита". С две думи - консенсусът е невъзможен и всеки има собствена представа как точно изглежда и действа Мъжът на годината.
И все пак, и тази година призовата тройка граничи с абсурда: Матей Казийски, Цветан Цветанов и Росен Плевнелиев! Без голямо напъване можем да кажем, че това са безспорният победител и някакви политици. Дали наистина някой си въобразява, че има дори първична база за сравнение между Матей и онези другите двама? Направо е трудно за вярване.
Нека се абстрахирме от типичния образ на българския политик в съзнанието на обикновените хора. Както, разбира се, и от най-често отправяните по негов адрес и на преките му роднини благопожелания. Все пак това е индивидуална класация и поставянето под общ знаменател трябва да се избягва на всяка цена. Задълбаването в индивидуалните характеристики на Цветанов и Плевнелиев обаче не само не подобрява ситуацията, а прави нещата още по-мрачни.
Дано не се приеме като заяждане на дребно, но първият съвсем наскоро се изправи пред себеподобните си и, като набеден в увлечение по Бийтълс комсомолски бригадир, се опитваше да ги убеди, че изобщо не е виждал кацата с меда, пък камо ли да е загребал с шепи. Те, от своя страна, въобще не го слушаха насериозно, тъй като добре си се знаят що за стока са. Вероятно използваха времето, за да пресмятат следващите далавери.
А какво да кажем за Пленвелиев... Бърза справка в Google ни разкрива, че това е един от двамата най-богати министри в кабинета. Похвално. Участвал е в изграждането на Бизнес парка в София. Чудесно. Само че преди да среже лентата на магистрала „Тракия", която да ни отведе от „Орлов мост" право на плажа в Созопол, той си остава само един заложник на неизпълнените обещания, с които изобилства най-новата ни история.
И така, нека набързо прегледаме изминалите 12 месеца от кариерата на Матей Казийски. Такааа... През май - победа в Шампионската лига по волейбол и сребърен медал в най-силното клубно първенство на планетата - италианското. През октомври - седмо място с националния отбор на световното първенство. Безброй победи, признания и награди. Гарнирани със скромност, къртовски труд и адски лишения. Доста спечелени пари - е, не достатъчно за имотите на Плевнелиев и Цветанов примерно, но едва ли има по-прозрачно изкарана сума в цялата световна икономика. Всяка стотинка е капка пот, всяка пачка - мощен скок край мрежата и нестихващи аплодисменти от трибуните. Никакви скандали, никакви грозни съмнения, никакъв излишен медиен шум. И е важно да отбележим, че при всичко казано дотук Матей далеч не изпраща най-успешната си състезателна година...
Ето защо спортистите ще са обречени да печелят тази алогична и трудна за анализиране класация така, както го направиха през последните години Пламен Константинов и Димитър Бербатов. А ако разчитат на някакъв успех, по-добре политиците да си учредят отделна.
Тъкмо безкрайно биха улеснили потенциалните честни прокуратура и съд, които май така и няма да дочакаме - победителят получава сабя и 15 години ефективно, подгласникът - картина и 10 лета на топло, а третият - еднопосочен билет за Сибир.
