Днешният футбол си има всичко.
Има си претендент за званието „най-най-най на всички времена и народи" в лицето на Барселона. Има си кандидат за пантеона на най-великите - Лео Меси. Има си „злодей", готов на всичко само и само да бие „добрите" момчета от Барса в лицето на Моуриньо.
Има чудовищни телевизионни договори, има ненаситен, необятен пазар в Източна Азия, има купища знайни и незнайни букмейкъри, неизброими колонки, комбинации, възможности за баснословни печалби.
Голяма работа е съвременният футбол. Насред целия този промишлен хаос даже успява да те изненада и с някоя-друга приказка, с някоя глътка носталгия от време на време.
Готови.... на старта... бум!
Имало едно време в Германия...
футболен клуб със славно минало и незавидно настояще
Клубът се казвал Борусия (Мьонхенгладбах) и през февруари 2011 г. изпълнявал незавидната роля на фар на колоната в Бундеслигата, с мизерните 10 точки актив.
Тогава ръководството предприело един ход в онзи контекст колкото отчаян, толкова и задължителен - сменило треньора.
Година по-късно въпросният ход изглежда гениален. Гладбах, който под ръководството на швейцареца Лусиен Фавр през миналия сезон някак се добра до бараж и оцеляване в елита, тази година обитава съвсем различни ниво на немската футболна пирамида.
И, което е далеч по-важното, играе футбол, от който на човек му се замайва главата. В най-приятния възможен смисъл на твърдението.
На хартия
всичко е до болка изтъркано - здрава защита и светкавични контри
Това, разбира се, предполага най-вече три неща - движение, движение и пак движение. Както и безкрайно повторение на заучените атакуващи комбинации на тренировки.
Оказва се, че това може да се съчетае с махленски чар, с усещането, че футболистите умират от кеф всеки път, когато изплетат поредната праволинейна, простичка и елементарна, и едновременно с това върховно-елегантна комбинация по време на мач.
По телевизора всичко това често пъти изглежда нереално и непостижимо. Когато Марко Ройс (в Германия вече му викат Ролс Ройс), Патрик Херман, Хуан Аранго и Майк Ханке започнат да си подават бързи къси пасове, разменяйки местата си, нахлувайки от втора, трета и четвърта линия, реалността се разцепва на две.
В едната остават тези четиримата и някой-друг техен съотборник. В другата реалност противникови защитници и вратари усещат, че край тях се случва нещо изключително, но не са в състояние да реагират адекватно.
За щастие, от тях не се иска кой знае какво. Достатъчно е добросъвестно да гонят вятъра, а когато съвсем се уморят, може и просто да гледат отблизо.
Всичко започна малко нелепо, когато единственият и безспорен господар на германския клубен футбол - Байерн, благодарение на усилията на две луксозни летни покупки - вратаря Нойер и защитника Боатенг, хариза три точки на гостуващия Гладбах в първия кръг.
Но когато Гладбах удари Байерн и в ответния мач през януари, този път нямаше нищо нелепо. Въпреки че Нойер пак сбърка фатално, победата на Борусия беше плод на смазващо превъзходство.
Така "жребчетата" записаха първи дубъл над баварците от сезон 1995-1996, когато тимът преживяваше кратък ренесанс с футболисти като Щефан Ефенберг, Мартин Далин, Хайко Херлих и Карл-Хайнц Флипсен.
Успехът на Борусия този сезон всъщност едва ли е толкова сендационен.
Все пак треньорът Фавр вече бе сътворил едно чудо с Херта през 2009. Тогава берлинчани изправиха косите на футболна Германия, заплашвайки да станат най-скучният шампион в историята на Бундеслигата.
Разликата е, че Гладбах е всичко друго, но не и скучен за гледане тим.
Но и нищо чак толкова ново няма в играта на Борусия. Така играеше Рома на Спалети преди няколко години, нахлувайки към вратата на врага
в свиреп галоп, яростно, хаотично и ефикасно, подобно на племе команчи,
както написа Енрик Гонсалес от в. „Ел Паис" през януари 2006.
Нищо ново не е това за футболна Германия и за футболен Мьонхенгладбах.
Върховният комплимент, отправен към тима този сезон е, че се брани като Интер през 60-те години, а атакува, като... Гладбах през 70-те.
Към днешна дата приказката за Борусия, версия 2012, все по-малко прилича на приказка. Още по-малко пък на такава, която ще завърши с щастлив край.
Но за какво му е на човек приказка, която свършва, пък било то и с щастлив край?
След като загуби един от четиримата „свободни електрона" в атака - Херман, който счупи ключица при победата над Кайзерслаутерн на 18 февруари, Гладбах взе само точка в следващите си два мача с Хамбургер и Нюрнберг.
Максимумът, на който Борусия (М) изглежда способна в момента, е да направи почетен ескорт за втората поредна титла на другата Борусия - от (Дортмунд).
А за идния сезон изобщо няма смисъл да се говори. Перлата в короната - Ройс, поема към Дортмунд. Човекът, който дърпа доста конци в средата натерена - Роман Нойщетер, отива в Шалке. Който и да дойде на тяхно място, нищо вече няма да е същото.
Да, магията изтънява, ентусиазмът се изпарява в сблъсъка със суровата действителност. Принцесата всеки момент ще се превърне отново в Пепеляшка, спящата красавица ще заспи.
Този път, вероятно, завинаги, че и отвъд. Макар че във футбола
никога не е ясно кое е завинаги, а кое - до следващия път.
Почти като в живота.
Съвременните футболни приказки може и да свършват, славата отминава, но спомените остават.
Ще минат години (да се надяваме) и един ден ние, които днес сме на около 35 (това е особена възраст, спомнете си - „на жизненото поприще в средата" и т.н.), може би ще си намигаме дяволито и ще тормозим околните със сложните асоциативни връзки между Ролс Ройс, модел 2011-2012, Гюнтер Нетцер, версия 1973 и Мерилин Монро.
