Аз съм това, което виждаш

Колко често срещаме хора, които без колебание могат да кажат, че се чувстват щастливи? Аз не съм от тях. Непрекъснато се чувствам недоволна - искам да имам повече пари, повече внимание, по-хубава кола, повече слънце, да получавам повече разбиране, повече комплименти... Все нещо не ми достига. И след дългогодишно убеждение, че трябва да се боря за повече и повече, срещнах Джони.

Онзи Джони, който те кара да се усетиш някакси нелеп.

Джони е щастлив от живота си - прави музика, която не е популярна, има семейство, което не е богато, и планина, която не е най-високата. И щастието се оказва въпрос на нагласа и преодоляване на изродската човешка суета. Джони не иска повече - това, което има му е достатъчно.

Аз съм това, което виждаш...

"Аз съм Джони. Аз съм това, което виждаш". Докато чаках на кръговото в Кюстендил се чудех как ли изглежда един от първите пънкари в България, направил избора да е различен още през 70-те години. Днес вече на 50.

Мустакат, пълен, с раирана риза, леко подаващ се корем от нея... - не, не е той. Рошав, нисък мъж със съсухрено лице и ръце в джобовете... ето,погледна ме... И той не е.

Чакам си пънкаря - онзи с цигарата и бира в ръка, с прическа-гребен и кожената гривна. Ето го - без накити от кожа и метал, върви бодро, вали дъжд, но това не го кара да присвива очи и да наклони глава, камо ли да носи чадър. С бронзов загар, както разбирам по-късно не от морето, а от полето. Веднага ме води в "светата обител" - мястото, от което тръгва кюстендилската пънк банда "Нови цветя".

Постройката, която е едновременно студио и репетиционна, се намира в двора на Джони, който иначе се казва Иван. "Пред входа варим компоти", показва ми той. Историческото място е приютявало не един хулиган от града.

Тук започват протестите на Джони и компания, които през 70-те са футболен отбор на махалата, биткаджии, а след това - музиканти.  Оттук-оттам момчетата намират китари и попиват от батковците, които носят от София купища плочи, през някакъв "нелегален канал".

Началото е през 1978-а, събират се Вальо - басистът, Краси Слона- вокалист, на барабаните е Павката, Сашо на китарата и Джони, за да свирят Uriah Heep и Slade. "Не мисля, че успявахме, но правехме стойки, вдигахме много шум. Родителите бяха толерантни, но комшиите не ни понасяха. Непрекъснато викаха милицията, идваха на проверки"...

Така стават "агенти на Запада", наркомани, нарушители на обществения ред. Вината е на статия в уникалното тогава бетеанско списание Литература, Изкуство и Култура (ЛИК). То ги запознава с "ужасяващите и безобразни млади хора" от английската банда Sex Pistols.

"Като видяхме снимката, знаехме, че това е нашата истина", усмихва се Джони. А музиката по радио Скопие допълва картинката. Джони уточнява обаче, че преди това са били хипари, но след видяното и чутото хипарите вече били твърде меки за тях. Дошло е времето на провокацията и протеста.

Когато си на 20, ти се иска да си различен, интересен и забелязан. В края на 70-те и началото на 80-те не е било трудно да забележиш младеж с гребен на главата, и щампована тениска с чужда група, когато се носи сива, еднотипна конфекция от ГУМ-а.

На Джони му се носят дънки и дънково яке, слуша му се The Rolling Stones, гледат му се филми не само от Съветския съюз. Не че има нещо против тях, ами просто защото му се иска да има възможност да избира.

Дресировки в правилна посока

В началото на '80-те групата, вдигаща много шум в двора, няма име. Но бандата започва да твори собствени парчета. "Дресираха ме вкъщи, в детската градина, в даскалото - цели единадесет години. Не можех да решавам правилно задачите, шестици получават главно натегачите!" - скандални мисли за онези години, изкрещяни без свян.

"Никога не сме мислили, че ще правим революция. Ние правихме това, което ни харесва - музика, с която изразявахме мнението си", обяснява Джони. Правейки записи на магнетофона, започват да идват приятели на момчетата, които записват за себе си песните на групата. "Обичам по традиция нашата полиция, тя пази по предание народното съзнание!" стига до София и Варна.

"Започнаха да идват хора от София с 3-4 коли, идваха и от бандата ДДТ -  по 10-15 човека, правихме страшни купони и така заразата се разнесе."

Първият концерт на групата е през 1986 г. във фестивал на Младежката художествена самодейност. Местният дисководещ от града успява да убеди момчетата да участват с името "Нови цветя" -  крайно безопасно. "Тогава барабанистът ни беше много зле, хората изскачаха на сцената, искаха да го сменят, но той не се даде", спомня си Джони. След  две песни публиката откача, а групата си тръгва с грамота и награда - огромен будилник.

Следващата изява пък е свързана с опит за арт пърформанс на площада в Кюстендил, на фона на зари от случайно дошли пиротехници от "Бояна филм", които участвали в някакви снимки в града. Хората са потресени, руска група туристи гледа врещено. След небивалия успех обаче участията приключват. "Почнаха да ни привикват в родната милиция и да ни питат защо не слушаме Beatles, а тия дивотии", разказва Джони.

Те обаче продължават с дивотиите. Докато работят в местния завод за кондензатори, си купуват китари и истински барабани. Оценка на Джони от днешния хоризонт: "Не станахме по-добри, но станахме по-шумни...".  В началото на 90-те "Нови цветя" често свирят в София, заедно с групата Виолетов Генерал (електронен дарк). В Студентския дом зад опашката на коня, в Универсиада, в Бирената фабрика срещу телевизията. Тогава всичко се отприщва, канят ги много, но... безплатно.

Музиката не е цел за Джони. Никога не си е поставял високи цели, не е искал кариера и много кинти. Така казва. След 1992-а участията спират, всеки поема по своя път,  Джони вече е баща и работи във фурна в града. С групата продължават да се забавляват все на същото място - в дъното на двора. Там правят два албума, като вторият "не става".

"Ако направим запис в голямо студио, за кинти, няма да е пънк, ще е комерс, решиш ли да се продаваш, ще трябва да правиш много компромиси със себе си. А ние правим това, което на нас си ни харесва, така ни е по-приятно. Пари от цялата тази история няма да изкараме. По-добре да си караме, както си знаем". Така отговаря Джони на въпроса защо не са се опитали да пробият с музиката си.

Къде отива тръпката

На 50-годишния Джони днес онова време му липсва не друго, а ентусиазма.

След 2006-а отново започват да канят „Нови цветя" по участия. В групата са Джони - китара, Вальо - бас и Ангел - барабани. Сега обаче без пари не свирят - поне пътните и хотела да са осигурени. Тази година са били канени и на Spirit of Burgas, но работата не им е дала възможност да репетират и да са подготвени. "Малко ме е яд, но аз принципно не обичам да пътувам, канят ни и в Белград, но ми се вижда далеч", обяснява ми Джони. Казва, че в Кюстендил си му е добре.

Що се касае до онова пънкарско настояване "Do it yourself", Джони се придържа към него и досега. Той живее крайно икономично, не кара кола и е запален еколог. Няма мобилен телефон. Заедно с жена си Люси от пролетта копаят дръвчета, почват черешите, след това вадят зеле и картофи.

"Това, което съм искал от живота, е да бъда оставен на мира да правя това, което харесвам, малко встрани от всички, с пари, които са ми достатъчни да живея."

И заедно с всичко това "Нови цветя" продължават да творят. Имат издаден диск с още три групи. Предстои и проект с ДДТ. Днес обаче те не протестират срещу "Дресировката" и "Радиацията", а осмиват "Дядо Мраз" и Азис.

"Чалгата много ме дразни", ядосва се Джони. За него тя действа на децата като наркотик и е щастлив, че 22-годишната му дъщеря е далеч от тази музика.

Джони не пие, не пуши. Преди го е правил, сега смята, че трябва да даде личен пример на дъщеря си. Планината е мястото, където се чувства най-добре. Не понася колите.

"Как издържаш в София? В Кюстендил колите ми се виждат много, камо ли там". Бургас е далеч за Джони, а Белград още повече.

Изпраща ме и разказва, че утре го чака поредния ден в планината. Ще вземе кофата, раницата, ще пътува с рейса до Жиленци, а след това два часа ще върви пеша до билото. Там ще набере 15 килограма боровинки, които Люси ще продаде, и ще изкарат 75 лева. Джони ще се прибере вкъщи, ще си вземе душ, ще се чувства изморен, но много доволен.  После ще слезе в двора и ще забие с групата.

Какво повече му трябва...