Времето е обърнат бинокъл в неопитни ръце -
докато разбереш, че си го хванал погрешно,
вече си видял всичко по-отдалечено,
отколкото е всъщност.
Ако прочетете внимателно тези няколко реда и се замислите за скритото послание в тях, е твърде възможно да се припознаете, да поспрете за секунда и да се върнете към онези моменти от живота си, в които сте оставили детайла настрана, успявайки да погледнете дадена ситуация в нейната цялост.
Който е изпитал това чувство, даващо усещане за истинска свобода, ще разбере и Наталия Иванова, която всъщност е авторът на тази кратка метафора за времето, поставяща началото на дебютната ѝ стихосбирка "Човек с бинокъл" на издателство "АРС".
Възможно е името ѝ да ви е познато, тъй като Нат, както я наричаме тук в редакцията, е част от авторския екип на Webcafe вече почти половин година. Срещата ни с нея се дължи на "случайността", както тя обича да казва, но честно да си призная - аз хич не вярвам в случайностите.
Поводът да искаме да ви я представим по-отблизо е именно тази малка книжка с поезия, в която са събрани някои от най-близките до нея стихотворения.
Срещата ѝ с писането обаче започва много по-отдавна и бележи пътя, по който избира да тръгне.
"Пиша поезия от малка, защото майка ми пишеше и това много ме впечатляваше. Имаше един тефтер, в който е събирала стиховете си като млада и това отключи в мен някакъв интерес. В училище литературата и българският език винаги са ми вървели, но тогава то не ме интригуваше толкова, колкото тефтера на майка ми", казва Нат.
Другият човек, който изиграва важна роля за това на 7-годишна възраст да напише първото си стихотворение, посветено на сладоледа, е жена на име Ралица.
"Тя обикаляше квартала и ни четеше стихотворенията си, докато ние се люлеехме на люлките. Това адски ме впечатли и създаде в мен желание и аз да започна нещо да пиша", разказва с усмивка Нат.
Споделя, че в детството си дълго време е поддържала дневник, където се намират и първите ѝ опити в строга рима, от които сега, когато го отвори пак, се забавлява много.
И така, след години, когато вече учи във Втора испанска гимназия, животът я среща с друг важен човек, който пък я вдъхновява да избере писането за своя професия. Това е учителят по български език и литература Илия Григоров. За него Нат говори с голямо признание и топлина, спомняйки си моментите, в които заедно с други свои съученици работят по училищното списание в импровизирана редакция.
"Той много харесваше как пиша стихотворения и ми казваше, че не трябва да спирам да се развивам", разказва Наталия за учителя си.
Така се озовава и в факултета по журналистика на Софийския университет, където учи "Журналистика", а след като завършва се ориентира към магистратура "Преводач-редактор" от испански език.
Въпреки че е на финала да се дипломира, Нат не се определя все още като преводач. Това е професия, към която изпитва огромно възхищение и по-специално към художествения превод.
Според нея, за да станеш добър в тази област, трябва да си гъвкав с езика и да познаваш културните особености на държавата, от чийто език превеждаш. Важно е също и да опознаеш автора преди започването на процеса, защото всеки има свой собствен свят, а вникването в него помага на добрия превод.
Нат смята професията за много интересна и вълнуваща, но и за нещо, на което не трябва да се гледа с лека ръка, защото за да се получи хубав краен резултат, са нужни много усилия и най-вече отдаденост.
Още докато учи журналистика започва да изявява интерес към критическия анализ, а с времето се развива и в тази посока. През годините е писала ревюта за филми и рецензии, а с критическия си текст за една от книгите на писателката Здравка Евтимова печели награда в конкурса на Националния дарителски фонд "13 века България".
"Рядко си купувам нови книги. Чета такива, които могат да се намерят в кашони", смее се тя и продължава: "Купувам си главно стари книги, които са излизали преди 89-а година, и в тях намирам нещо, което много ми липсва в днешните - техните богати предговори. Тези критически текстове са много интересни и са като врата към автора. Понякога дори препрочитам само тях, тъй като те дават контекст, за да четеш книгата по различен начин и освен това са адски умело написани", разказва тя и в гласа ѝ се усеща силна емоция.
Тъй като през годините Нат работи в различни медии, част от които "Програмата" и сайта "Под моста", а писането на стихове се превръща в начин, чрез който може да изразява себе си, с малко помощ от приятели дебютната ѝ стихосбирка вече е факт. Редактор е Марин Бодаков, а художник - Антонина Георгиева.
Повод е конкурсът на Националния фонд култура, към който я насочват Валентин Дишев и Георги Гаврилов от издателство "АРС".
Въпреки че не остава много време до края на кандидатстването, тя решава да опита и да види какво ще стане. Събира ръкопис от около двадесет стихотворения, писани през последните две години, защото смята, че по-старите вече не отговарят на същността ѝ.
Измисля и концепцията за времето, която тема и в момента много я вълнува - как тече то и човек е абсолютно безсилен да му противодейства.
Когато отворих книгата и прочетох мотото в началото ѝ, силно ме впечатли метафората с бинокъла, която като че ли най-ясно определя отделните житейски моменти, поставяйки човек в позицията да избира - или да вижда през него нормално, или да го обърне, за да получи различна гледна точка.
"Човекът е субективен и не може да гледа на живота обективно, затова винаги държи в ръцете си бинокъл - или се вторачва, или остава нещата да изглеждат по-далечни, за да не се наранява", разказва Нати.
След като от фонда одобряват проекта за книгата, работата по нея продължава още година.
По това време тя се опитва да пише нови стихове и да мисли за темите, които я вълнуват. Това я провокира да се обърне към себе си и да наблюдава света наоколо.
Въпреки че ѝ е трудно, се опитва да забрави авторите, които ѝ служат за пример, а целта ѝ е само една - да може да извади онова истинското и дълбоко скрито Аз, което прави всеки човек това, което е.
"Има нещо много приятно в чувството да напишеш едно стихотворение, да му сложиш точка и да го прочетеш. Това може да се определи и като терапевтичен процес", обяснява Нат.
В книжката има класически и бели стихове. За нея те са много различни и носят със себе си уникална по себе си емоция.
"Докато класическият стих впечатлява с римата, с изяществото на езика, бялата поезия според мен впечатлява с гения на идеята - нещо да ти хрумне и толкова да си хванал тази нишчица от живота, че да успееш да я пресъздадеш в няколко реда."
Вдъхновение намира във всичко около себе си - жужащите телевизори, чуващи се от отворените прозорци през лятото, обикновени житейски ситуации или дребни картини, замръзващи като снимка в съзнанието ти.
И точно в този момент Нат разказва, че се появява онзи стих в главата ѝ, който после започва да я тормози, както тя сама казва.
"Записвам си го някъде, мисля върху него и след това евентуално се ражда някакво стихотворение. Друг път изливам нещо и изобщо не мога да кажа откъде идва. В такива случаи гледам да не ги редактирам много, въпреки че невинаги се е получило. Самото чувство нещо да дойде и да се излее е много хубаво."
Признава, че не може да пише стихове в делнични дни, защото през цялото време се занимава със създаването на текстове. Творчеството ѝ се появява тогава, когато е успяла да избяга от ежедневието и да погледне света не толкова прагматично, както в работните дни.
Към читателите на "Човек с бинокъл" няма специално послание. Просто се надява, че темите за прошката към себе си, приемане на миналото и настоящия момент, които са я развълнували, за да създаде стиховете си, ще развълнуват и други хора.
А за Нат писането е като ядката на живота и начин, с който по-лесно да приема предизвикателствата на живота, намирайки пътя към себе си. И това сигурно няма да се промени. Поне засега.
