Те не обичат да обсъждат етническата си идентичност пред чужди хора. Наричат ги просто "местните" (dopyi), които говорят "местния" език (dopya). Историята им не присъства в нито един учебник. Не ги споменават в националните преброявания на населението от 1951 г. насам, а дори тогава са описани като "славяноговорящи" (под термина "славяноговорящи" в Гърция се включва не-гръцкото население в северните региони, включителни хората с български произход и идентичност. В гръцкия контекст тази лингвистична общност е наричана "македонска" по името на провинцията, б.р.).
Заличаването на белезите на това малцинство беше една от причините за дългогодишния спор между Атина и Скопие. Той беше разрешен едва преди месец, след като гръцкият парламент ратифицира (с мнозинство от едва 7 гласа) споразумението от юни 2018 г. между премиерите Алексис Ципрас и Зоран Заев. Когато гръцкият премиер спомена за съществуването на "славяномакедонци" през Втората световна война по време на парламентарен дебат, той наруши едно десетилетно табу.
Използването на името "Македония" от съседната страна беше признание, че македонците са самостоятелен народ, което отваря вратата към сложните въпроси за историята му.
Съдбите на няколко поколения от "невидимото" население на Гърция носят болезнени спомени както за преживелите, така и за младите им наследници - сред които има и хиляди български фамилии.
Един от хората, които познават тази история, я разказва в интервю за BBC: той е 92-годишен бивш адвокат, който се определя като "етнически македонец и гръцки патриот". Има причина да подчертава своята лоялност - в продължение на близо век хората като него са били обект на непрекъснати подозрения, включително на полицейско преследване.
Когато е роден Фокас (фамилията му не се споменава от BBC по негово настояване), провинция Македония току-що е анексирана от гръцката държава. До 1913 г. тя е част от Османската империя, а Гърция, България и Сърбия се опитват да привлекат на своя страна славяноговорящото й население, за да могат да предявят претенциите си към територията. Отчасти тази битка за влияние води до появата на отделна славяно-македонска идентичност, която възниква в края на 19 и началото на 20 век. Както казвал чичото на Фокас - родът им не бил "нито сръбски, нито гръцки, нито български, а македонско-православен".
В крайна сметка, населението се оказва разделено между трите нови държави. Гърция прогонва част от тези фамилии, а хората, които предпочитат да останат, са подложени на принудителна асимилация. Всички села и градове с не-гръцки имена получават нови названия, избрани от научна комисия в края на 20-те години на 20 век. Въпреки всичко местните хора продължават да ползват старите имена дори един век по-късно.
През 1936 г. когато Фокас е 9-годишен, гръцкият диктатор Йоанис Метаксас забранява ползването на славянски диалекти дори само в домовете на семействата и принуждава всички местни жители да сменят имената си с гръцки. Фокас си спомня как полицаи подслушвали опечалените на погребения, за да чуят дали някой не говори или не отслужва помен на забранения език. Стига се до съдебни процеси, заплахи и побои.
Жените, повечето от които не са знаели гръцки език, често прикривали устите си със забрадките, за да не си личи на какъв език си говорят. Майката на Фокас е арестувана и глобена с 250 драхми, голяма сума за времето си. "Славяноговорящите" са подложени на сериозни гонения от гърците по времето на Метаксас.
Двадесет души от селото на Фокас - главите на големи семейства - са заточени на остров Хиос, където са подлагани на тормоз и унижения.
Когато войските на Германия, Италия и България навлизат в Гърция през 1941 г., някои от местните хора посрещат българите като освободители от потисническия режим на Метаксас. Скоро обаче комунистическата партия мобилизира мнозина от македонците в съпротивата, като те продължават да се бият на страната на комунистите и в гражданската война, последвала след окупацията. Македонците плащат най-тежката цена след края на войната в Гърция заради връзките си с левите движения. Близо 40 души от селото на Фокас и близките населени места са осъдени на смърт от военен съд и са екзекутирани.
По това време Фокас вече е студент в Солун, но и той е арестуван и прекарва 3 години в затвора на остров Макронисос. Не защото е извършил нещо незаконно, а защото майка му помогнала на своя зет да избяга от кафене, в което бил задържан.
Повечето затворници на остров Макронисос са гръцки левичари, които са принудени да подпишат декларация, че се отричат от комунистическото си минало. Онези, които не се съгласят, са подлагани на бой с дебели бамбукови пръти или са карани да пълзят под бодлива тел. Фокас си спомня за "ужасните неща" в лагера, но казва, че "за това не бива да се говори".
"Това е обида към гръцката цивилизация. Накърнява доброто име на Гърция".
Десетки хиляди бойци на Демократичната армия (половината от които са славяноговорящи) бягат в изгнание в страните от Източния блок по време на гражданската война и след края й.
Около 20 000 деца са прехвърлени през границата от комунистите, както за тяхна защита, така и като потенциални резервни сили при бъдеща контраатака.
Много от цивилните местни хора бягат на север, за да се спасят. Цели села остават празни, както старото Кристалопиги (с. Смърдеш край Преспа) в близост до албанската граница; само внушителната църква на името на Свети Георги помни времената, когато населението е наброявало 1500 души.
През 1982 г. - над 30 години след края на конфликта - гръцкото социалистическо правителство издава указ, с който се разрешава на бежанците от гражданската война да се завърнат. Но само онези, които са "с гръцка етническа идентичност". Всички други остават изолирани от родните си домове, села и имоти.
Семействата, които са разделени от войната, така и не се събират отново.
Тъстът и зетят на г-н Фокас умират в Скопие. Но както той посочва - указът все пак признава, че в Гърция има етнически македонци, макар държавата никога да не е официализирала присъствието им.
Невъзможно е да се даде точна справка за броя на славяноговорящите или наследниците на етническите македонци в Гърция. Историкът Леонидас Ембирикос изчислява, че над 100 000 от тях все още живеят в гръцката провинция Македония, но само 10-20 хиляди от тях биха се идентифицирали открито като членове на малцинство. Много от останалите са горди гръцки националисти.
Македонският език не подлежи на забрана в Гърция от десетилетия, но страхът се предава от поколение на поколение. Малко по малко разговорите на майчиния език отмират - изолирани между 4 стени по време на репресиите, заличени от асимилацията.
Дори пеенето на македонски песни все още може да се превърне в повод за тормоз. Синът на Фокас е музикант, свири на кавал и преди години е организирал международен фестивал на площада в селото, с групи от Бразилия, Мексико и Русия, на който изпълнява и македонски песни. През 2008 г. обаче властите му забраняват да проведе фестивала. Нареждат му да премести сцената на поле извън населеното място, насред тръстики и блата, без подходящи съоръжения: това, казва синът на Фокас, само опетнява образа на Гърция.
"Знаете ли защо разрешиха песните да се пеят на полето, а не на площада? Защото около площада има кафенета, и местните хора може да седнат в тях и да слушат тайно музиката ни. Извън селото ще ги е страх да се покажат и да дойдат на концерта - така биха привлекли вниманието върху себе си", споделя той.
Ратификацията на споразумението от Преспа и изричното признаване на македонския език и етнос е сериозен политически пробив, който може да помогне за разсейването на тези страхове. Но процесът предизвика и вълни на гняв и напрежение, опозицията организира протести, които понякога стигат до прояви на насилие, а части от Православната църква подкрепят тази националистическа съпротива.
До края на годината предстоят нови избори. Гръцката крайнодясна опозиция побърза да се възползва от националистическите настроения, като обвини правителството на Ципрас в предателство и национална измяна. За "местните" хора, които не искат нищо повече от правото да изразяват културата си, явно все още не е настъпило времето на свободата.
