Събудих се една сутрин преди 24 години, а междувременно беше започнала война. Предната нощ бях на концерт на Partybreakers, пънк банда от Белград. Бях пил твърде много бира и ме болеше глава. Чуваха се изстрели от огнестрелно оръжие, както и експлозии от миномети, които продължиха да обстрелват Сараево през следващите три години и половина.
Не знам как е било, когато войната е дошла в Алепо, Сирия.
Само хората, които все още живеят там, знаят - хиляди мъже, жени и деца, които са под обсада от години. От перспективата на обикновен гражданин, 25-годишен мъж с интереси в литературата и музиката, обсадата започва без предупреждение и идва буквално отникъде.
Да, вестниците и телевизията съобщаваха от месеци за ситуацията в страната, която ставаше все по-сложна. Как конфликтът назрява между политическите противници и как в провинциите вече има престрелки.
Но докато градът продължава да живее нормалния си, спокоен живот, който цари там до последния момент и до последната тиха вечер, войната изглежда невъзможна.
Гледате кучето си, книгите си, паяка в ъгъла на стаята, плетящ паяжина, в която ще улови първата си малка муха на следващия ден, и не можете да си представите, че на следващата сутрин всичко това, включително кучето и паякът, ще се окаже въвлечено във война.
В началото на войната в Босна, Сараево имаше към 400 000 жители. В Алепо, преди войната, са били пет пъти повече.
Сараево е основано преди около пет века. Алепо е един от най-старите градове на земята, той се намира там, където Европа и Изтока се срещат, мястото, където трите световни религии юдаизъм, християнство и ислям възникват и достигат своя връх.
Имало е Алепо, още когато се е зараждала нашата цивилизация. Не толкова отдавна, само преди 150 години, двата града са били под управлението на един и същ монарх. Сараево е било последният голям град по западните граници на османската империя, докато Алепо е бил най-великият град по източната.
Но нито едно от тези неща не е важно за обикновените граждани, които просто се опитват да оцелеят през поредния ден на обсада. Когато войната започва, здравомислещите хора считаха, че не може да има бомбардировки и разруха на място като Алепо. И ние в Сараево живеехме със същата илюзия.
Когато обсадата започна, Сараево беше пълно с американски и западноевропейски журналисти. И така беше чак до края на войната. Всяка стъпка, която правехме, беше документирана, фотографирана и увековечавана на видеозаписи за телевизии по цял свят.
През първите 16 месеца от войната, бях част от екипа на местно новинарско списание. За да отида на работа, трябваше да мина по мост, който прекосяваше реката, където снайперисти стреляха от един от съседните хълмове.
Ежедневното притичване през този мост беше част от рутината на живота ми. Понякога някой умираше там, но човек може да свикне да живее дори с тази мисъл. Но очевидно това е възможно, само когато ти не си човекът, уцелен от куршуми.
Снайперистите не бяха единствените, взели моста на прицел.
Чуждестранни фотожурналисти и телевизионни оператори, от прикритие, с добра видимост, наблюдаваха, за да бъдат на място в случай на жертви. Опитайте се да си представите колко ужасно се чувства човек, опитващ се да прекосява с тичане моста пред очите им.
В Алепо няма толкова много западни журналисти, фотографи или тв екипи, документиращи или предаващи на живо страданието на жителите на града. В Сараево, чуждестранните журналисти бяха защитени. Нито една от воюващите фракции не се осмеляваше да ги убива.
В последвалите войни, една от основните цели на воюващите страни, от Ирак и Афганистан до Източна Украйна и Сирия, беше да се елиминират чуждестранните журналисти. Ако убиеш един, други няма да дойдат. Или просто не допускаш първия екип да снима видео, да фотографира и да си води бележки.
Босненските сърби изгубиха войната и обсадата бе свалена от Сараево, най-вече защото видеата и фотографиите показаха какво се случва на жителите на града. След три и половина години, смъртоносното реалити шоу, което се излъчваше пред очите на всички в свободния и защитен свят, стана непоносимо. И в Дейтън бе подписано споразумение. Кървавият спектакъл приключи.
В Алепо няма спектакъл.
Там хората страдат и умират далеч от камерите на фотографите и телевизионните екипи. Докато гледам снимките на разрушена сграда, любителските видеа, редките съобщения от Алепо, си мисля какъв късмет съм имал, че оператор на CNN ме е следил с очи, докато съм тичал по моста.
Благодарение на очите на журналистите снайперистите не можеха да продължават да стрелят по мен достатъчно дълго, за да ме уцелят. И затова в крайна сметка Сараево така и не беше разрушено напълно.
В началото на обсадата, гражданите живеят с надежда и вярват на споразуменията за прекратяване на огъня. После всички надежди се възлагат на смелостта и военния гений на отбраняващите града, които трябва да пробият през обсадния пръстен.
Когато човек разбере, че нищо няма да излезе от прекратяването на огъня, че силите, отбраняващи града, са неефективни, идва ред на легенди за появата на някоя голяма чужда сила, която ще заобиколи логиката на обсадата и ще донесе справедливост.
През лятото на 1992, три или четири месеца след началото на обсадата плъзна слух из Сараево, на който повярваха дори политиците. Твърдеше се, че Шести американски флот тогава тъкмо плава в Адриатическо море, за за започне операция за разбиване на обсадата. Жителите на Сараево вярваха, че американският президент не може да заспи, защото не му дават мира мислите за нашия град.
Дали това си мислят гражданите на Алепо сега? Вероятно не чак толкова.
В началото на 90-те години САЩ са считани в Източна Европа за царство на свободата и справедливостта. Сега хората възприемат Америка по различен начин. Но наистина ли е възможно във Вашингтон, Ню Йорк и Лос Анджелис всичко да продължава да върви според същия стар спокоен ред, докато Алепо умира? Сигурен съм, че безмълвни и невидими, някои жители на обсадения град си задават точно този въпрос.
Надеждата и вярата в Америка са свързани с образа на американския начин на живот, такъв, какъвто съществуваше някога, и какъвто все още съществува в Босна, свързан с определени изтъркани, ежедневни образи, емблеми и икони.
Например наистина ли е възможно Америка да допусне да умират хора, които до вчера са пиели кока-кола? Дали този въпрос ви изглежда банален и безчувствен? Може би.
Умиращите хора обикновено не задават особено остроумни въпроси. А може би жителите на Алепо вече не възприемат Америка като земя на свободата. Ако е така, то Америка умира наравно с тях, защото не може да направи нищо.
