25,4 милиона души по света се намират в ситуация, в която са насилствено изгонени от домовете си и живеят в чужда държава. Това е над два пъти повече от населението на страна като Белгия.
Държавите от цял свят, включително членовете на ЕС или Съединените щати, се сблъскват с непрекъснати трудности при справянето с "новото нормално" - все повече хора бягат от домовете си заради военни конфликти, преследване, бедност, климатични промени.
Скоро Европа ще отбележи почти 3 години от началото на бежанската криза, а в момента десетки хиляди души все още са изолирани в лагери, едва си изкарват прехраната по улиците на големите градове и са под постоянна заплаха от депортация.
В много случаи, недостигът на подкрепа от страна на властите се компенсира от доброволческия труд на хиляди хора от целия континент, а CNN представя няколко от примерите за сериозна отдаденост на каузата.
Британката Филипа Кемпсън живее на остров Лесбос заедно със семейството си от 2000 г. В началото на 2015 г. тя и съпругът й Ерик започват да помагат на мигранти и бежанци, които пристигат на бреговете на острова - продължават да го правят и до ден днешен.
"Беше невъзможно да не се намесим. Когато водиш дъшеря си на училище и виждаш, че по бреговете са се струпали деца, налага се да спреш", казва Филипа. Колкото повече се ангажира с помощта за бежанци, толкова повече се налага да свиква с грозната страна на живота им. Пред очите й са трупове на удавени хора всеки ден, както и хора в безпомощно състояние заради хипотермия, получена по време на бягството през морето.
През есента на 2015 г. наблюдава как потъва кораб с близо 300 души, от които се спасяват само 242-ма. В същия ден вече са загубили две деца, загинали на плажа. Сега все по-често попадат на млади момчета на по 14-15 години, които са изпращани сами към Европа през турския бряг. Родителите им предпочитат да ги пуснат без придружител, отколкото да ги оставят в зоната на военните конфликти.
Почти всички в бежанския лагер в Мория са деца. Официалният капацитет на центъра за настаняване е за 3000 души, но вътре живеят близо 8000. Грижата за тях е умишлено неглижирана с идеята, че това би отблъснало новия приток на мигранти - само че това не работи. През 2015 г. Филипа се принуждава да изпрати собствената си дъщеря обратно във Великобритания, защото семейството й получава постоянни заплахи за саморазправа, включително смъртни заплахи, от страна на местни жители. Хората са убедени, че ако не се помага на мигрантите, те ще спрат да идват.
"Дойдохме в Гърция заради спокойния живот и възможността да имаме семейство. Сега живеем със заключени врати и камери за видеонаблюдение", казва тя.
18-годишният Сайед от Афганистан пристига на о. Лесбос преди 11 месеца, а сега работи като доброволец в склад за разпределение на дрехи и хигиенични продукти на други имигранти. Междувременно чака да разбере какво се случва с молбата му за получаване на убежище.
"Когато пристигнах, си мислих, че ще мога да намеря своя път в живота. Сега вече не мисля така. Няма как да отпуснеш съзнанието си поне за една нощ. Тревожа се непрекъснато. Мисля, че имам нужда от лекар за ума си", казва той.
Младият мъж иска да напусне острова, защото разбира, че средата не е добра за него. Казва, че някои хора се отнасят любезно с него, но повечето третират мигрантите по един и същи начин - като убийци, зли хора, пришълци, които искат да отнемат нещо на местните. "Ако можех да се махна, нямаше да остана тук нито минута повече", признава той.
На другия край на континента Андерс Боклунд ръководи няколко домове-убежища за непридружени непълнолетни бежанци в Гьотеборг, Швеция. Той е бивш социален работник, занимава се с бежанските центрове от 2010 г.
Андерс казва, че е бил оптимистично настроен в първите години на мигрантската криза, защото смята, че социалните служби работят в правилна посока и поемат своята отговорност.
"Сега обаче политиката тръгна в посока, която ме кара да съм по-циничен. Първо казвахме, че този проблем ни е важен. Шведският премиер твърдеше, че всички сме отворени в сърцата си. Сега никой политик не може да си позволи да каже, че е про-мигрантски настроен, защото това означава политическо самоубийство. Конкуренцията вече е за това кой може да предложи по-крайни имиграционни мерки", коментира Боклунд пред CNN.
Навремето всички се страхуваха от крайнодесните популисти, казва той, а сега дори социалдемократите предлагат техните политики.
Един от проблемите, с които той се сблъсква в практиката си, е неспособността на системата да се погрижи за децата-мигранти. Повечето от новопристигналите не могат да докажат, че са под 18-годишна възраст и затова са третирани като възрастни. Ако са регистрирани като пълнолетни, нямат право на специални грижи и са оставени под контрола на имиграционната служба.
Никой от тях обаче не желае да живее в техните лагери, затова повечето остават без дом и попадат в лоша среда, започват да развиват зависимости от наркотици. Ако се продължава по този начин, предупреждава Андерс, скоро ще се стигне до ужасна трагедия.
Пакистанецът Барат пристига в Швеция, когато е само на 16 години. След като чака 3 г. за окончателно решение на молбата му за убежище, го депортират в Афганистан.
Казва, че първоначално е вярвал, че може да има бъдеще без война. Вярвал е, че шведските власти ще му помогнат, когато чуят на какво е бил подлаган у дома. С първия отказ за предоставяне на убежище обаче всички надежди за живота му рухват. Започва да се самонаранява, разболява се както физически, така и психически. Когато го депортират, е убеден, че ще се върне в ада и ще бъде убит от терористи. Все още се страхува, когато пътува към работа - страхува се, че може да бъде убит при експлозия или терористичен атентат. Казва, че не може да прави планове за бъдещето си в страна, в която смъртта дебне отвсякъде.
Нина Кей живее в Епсъм край Лондон. Решава, че иска да помогне с настаняването на бежанци, след като двамата й големи синове се изнасят, а тя остава сама със съпруга си Тимъти.
Не успяват да намери организация, която да й помогне, затова сами създават своя собственя структура - "Бежанци у дома".
Мотивацията й да започне да помага на мигранти е свързана със съдбата на майка й.
"Майка ми е била бежанка от Австрия. Когато е била на 13 години се е принудила да избяга сама в Стокхолм. Така че и аз съм дете на имигрантка", казва Нина.
Споделя, че винаги е била наясно с проблемите на бежанците и винаги е искала да помага на подобни хора. В същото време се сблъсква с враждебна институционална среда, която прави престоя на мигрантите все по-труден във Великобритания.
Един от младежите, които Нина приютява, идва от център за настаняване с "повече от отвратителни условия". Казали са му "Ако не ти харесва, връщай се там, откъдето си дошъл".
"Няма как да направим значима промяна на фона на цялата криза, но ако можем да помогнем на един човек за една нощ, това е по-добре от нищо", казва Нина Кей.
