Само преди няколко седмици Борис Джонсън, кмет на Лондон с премиерски амбиции, със сигурност би се ужасил от сравнението с Доналд Тръмп, но решението му да хвърли ръкавица за "Брекзит" прави това сравнение като че ли вече неизбежно.
И двамата са шумни обществени фигури, чиято привлекателност за масите ги поставя извън мразената политическа класа, въпреки че кметът на Лондон и вероятният кандидат за президент на американските републиканции произлизат от точно такива "класни" фамилии.
Борис е възпитаник на колежа Итън, който си създава имидж на свестен тип, а Тръмп е представител на класата от американския тип - потомък на мултимилионер-собственик на недвижими имоти, който някак успява да поддържа популистки имидж, в този случай аура на самореализирал се.
И двамата са по-умни и по-многопластови, отколкото безцеремонните им обществени образи загатват, и се опитват (цинично, както казват критиците им) да яхнат вълната на общественото недоволство, която - въпреки всички прогнози на политическия строй - може да ги изстреля до Белия дом и Даунинг Стрийт, преди даже да е отминала тази година.
Точно така. Замислете се за миг над перспективата към момента, в който сядате на коледната си трапеза, лидерите на англоговорящия свят да са Борис Джонсън и Доналд Тръмп.
Първо, защо здравият разум ни подсказва, че това не би могло да се случи никога?
Доналд Тръмп очевидно е клоун, който дори и да спечели републиканската номинация - а букмейкърите му дават 50% шанс да я получи - ще бъде размазан от Хилари Клинтън, кандидат с практически ненадмината биография за поста президент на САЩ.
Тръмп може и да се забавлява, но все пак печели максимум 30 от вота на републиканците, или казано с други думи, около една трета от 26-те процента от американците, самоидентифициращи се като привърженици на тази партия. Той е като Марин льо Пен във Франция - стои начело на шумно малцинство, но не повече от това.
В национален план, Тръмп има един от най-високите негативни рейтинги сред потенциалните номинирани за кандидатпрезидент - от която и да е партия - и ще трябва да спечели надпревара, където и електоралната, и демографската матрица в изначално отдава предпочитание на демократите.
Накратко, просто няма достатъчно гневни бели хора в Америка, за да видим тези емблематични златни букви "T-R-U-M-P" над южния портик на Белия дом.
По подобен начин стоят нещата и с Борис. Неговият път към "Даунинг Стрийт" 10, поне в краткосрочен план, идва само чрез вот за Brexit, който да детронира Дейвид Камерън и Джордж Осбърн, разчиствайки сцената за Борис да се добере до премиерския пост, който винаги е жадувал.
Това обаче също изглежда малко вероятно, когато се замислите по-сериозно
Изключете шумните периферни групички, които изкривяват резултатите от онлайн анкетите, и се фокусирайте върху телефонните проучвания (които бяха много по-надеждна прогноза за общите избори през 2015) и ще видите постоянна, солидна преднина в полза на лагера на "оставащите" в Евросъюза.
Борис може и да е популярен, но балансът на везните все пак е стабилно в полза на статуквото - премиерът, финансовият министър, министърът на вътрешните работи и икономическият министър, както и по-възрастни държавници като Джон Мейджър и Уилям Хейг казват без изключение "да останем" - да не говорим за около 80% от изпълнителните директори на компании от FTSE 100.
Накратко, Борис също ще се позабавлява, но както показа референдумът за независимостта на Шотландия, след всичката гюрултия, вроденият консерватизъм на британците означава, че те никога няма да направят тази "крачка напред в тъмното".
Сега обаче ето и причините, поради които това все пак е възможно да се случи
На общи избори в САЩ - като на референдум - на практика е състезание с два коня по един-единствен въпрос - и историята на съвременните американски избори показва, че след два мандата на президент с ниво на одобрение около 40%, "другият" (от която и партия да е) обикновено печели.
Хилари Клинтън, въпреки биографията си, е слаб кандидат. Раздразнителна на трибуната, обект на всеобщо недоверие, лице от 90-те години (вижте как Бил излиза на сцената в наши дни), че и жена - някои хора се питат, дали Америка на Тръмп наистина е готова за жена-главнокомандващ?
Освен това, при ниско явяване на изборите - както показва проучване на Ipsos - Тръмп има дори по-добър шанс, ако младите, испаноезични и афроамерикански гласоподаватели (които като цяло гласуват по-малко) не стигнат до избирателните секции.
Това не е единственото сходство с кампанията за "Брекзит", където ниската избирателна активност може също да помогне на по-стария бял (евроскептичен) вот непропорционално да изстреля Великобритания през изхода на ЕС.
И "Брекзит", и кампанията на Тръмп продават вид носталгия, която дори и да не издържа на сериозен анализ от гледна точка на естаблишмънта и професионалистите, все пак предизвиква у много гласоподаватели приятни топли чувства.
Както отбеляза сатиричното предаване Saturday Night Live, Тръмп предлага "златна гъска вместо студеното пиле на Хилари", и хората искат гъски
Тръмп иска да "направи отново Америка велика", точно както Борис и лагерът "вън" искат да върнат "Велика" в името на Великобритания, като я освободят от подобната на питон прегръдка на Брюксел, която според тях задушавала изобретателността и елизабетинския авантюристичен дух.
Тръмп иска да построи стена и да накара Мексико да плати за нея; той иска да изключи мюсюлманите и да започне търговска война с Китай - което звучи като безумие, но в базовата си същност звучи привлекателно за някои.
Дебатът за "Брекзит" е по-нюансиран, но мечтата на поддръжниците му да отърват Обединеното кралство от "оковите на Европа", както ще кажат поддръжниците на лагера за оставане в ЕС, е също толкова емоционална и непоследователна.
Борис пише, че скоро ще бъде подписано ново споразумение за свободна търговия с Европа - може би - но прескача реалността, че това споразумение отново обвързва Великобритания с Европа по много начини, и далеч не всички са изгодни.
Великобритания все така ще се съобразява с регулации на ЕС, все така вероятно ще допринася за бюджета на ЕС, и ако френското раздразнение е показател (поне на срещата на високо равнище в Брюксел миналата седмица), има сериозен риск Великобритания да се окаже от неизгодната страна на френско-германското законодателство, и да бъде безпомощна да направи каквото и да е по въпроса.
Така или иначе, засега повечето от кухите обещания и изчисления не водят до смислен резултат, но това не попречи на Алексис Ципрас и неговите яхнали мотоциклети крайнодесни приятели да бъдат избрани в Гърция - въпреки че в крайна сметка нещата не се получиха толкова добре за тях.
Но след две десетилетия на постоянни заплати и глобализация, която се възприема като обогатяваща елитите и влошаваща ситуацията за средната класа в Америка (нещата са малко по-сложни, но далеч не всички го разбират), изглежда, че гневните британци и американци вече не са склонни да търпят толкова много реализъм.
Така че, г-н президент Тръмп и премиер Джонсън, очаква ви един прекрасен нов свят.
