Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

От #активизъм до расизъм: Падението на BlackLivesMatter

"Какво искаме? Мъртви ченгета! Кога го искаме? Сега!"
"Какво искаме? Мъртви ченгета! Кога го искаме? Сега!"

Безредиците в американския град Милуоки отпреди дни за пореден път показаха грозното лице на социалното движение BlackLivesMatter.

То започна преди около три години като форма на хаштаг активизъм в подкрепа на чернокожи жертви на полицейско насилие в САЩ, но бързо се изроди в масивна протестна организация с откровени расистки и анти-демократични очертания.

Легитимирането му е най-голямата грешка на модерното прогресивно ляво и повечето либерални медии. Те продължават да си закриват очите за публичните призиви на активисти на BlackLivesMatter да се убиват бели полицаи и да се закрие цялата полицейска институция в Америка.

Насилието в Милуоки си беше класически расов бунт.

Многобройни агресивни младежи трошаха витрини на местния бизнес, палиха коли, нападаха полицаи и търсеха по улиците „бели хора, за да си платят". Причината - два дни по-рано чернокож полицай застреля чернокож заподозрян, който държал заредено огнестрелно оръжие и отказвал да го предаде.

Нищо скандално, нищо расово, нищо, което да предизвика погром. Класически уличен случай, приключен от униформен в зона с повишена криминогенна активност. Но за представителите на BlackLivesMatter това е расизъм и поредна проява на „бяла привилегия", на които явно трябва да се противодейства като се чупят магазини на невинни корейци и се преследват „белите дяволи".

Дори и това е нищо в сравнение с най-епичния скорошен гаф на BlackLivesMatter. В средата на лятото те успяха да извършат трагикомичен „аутсорсинг" на своята протестна енергия в Лондон, Великобритания.

Място, което няма нищо общо с расовия контекст на САЩ и където е абсурдно да се говори за проблем с полицейското насилие. Още повече срещу чернокожи.

Активисти на BlackLivesMatter обаче продуцираха серия от наситени с насилие протести в града, блокираха натоварена магистрала към основното летище и така унищожиха последните остатъци от репутация, които имаха в очите на класическите либерали. Крайно левите прогресивни елементи в Западния свят продължават да ги поддържат, но те сигурно ще ги аплодират дори да извършат серия от терористични атентати.

Всъщност симпатизанти на движението вече го сториха. В същото това нагорещено от насилие лято, в Далас и в Батън Руж радикализирани черни расисти извършиха покушения срещу „бели полицаи", убивайки на първото място петима, а на второто трима мъже в синя униформа.

BlackLivesMatter се опитаха да се разграничат от атентатите, но след месеци на агресивна агитация срещу полицията по улиците на САЩ малцина този път се хванаха.

Историята на движението е изпълнена с протести, които преливат в кървави и огнени расови бунтове като тези в Балтимор и Фъргюсън. В Интернет има изобилие от кадри на стотици маршируващи активисти на BlackLivesMatter, които след като блокират цели магистрали, започват да скандират:

„Какво искаме? Мъртви ченгета! Кога го искаме? Сега!".

Призивите да се „убиват прасетата" станаха запазена марка на движението както по време на шествията, така и в социалните мрежи и медии. Тъй нареченият „черен twitter" е нещо като музей на расизма, анти-демократичните послания и агитациите за избиване на униформени.

Официалните лидери на движението също се проявиха като екстремни расисти. Най-ухажваният от медиите лидер на протестната организация Дирей Макесън редовно използва расистка реторика.

Когато преди няколко месеца чернокожият психопат Вестър Фланаган уби двама свои бивши бели колеги от местна телевизия, Дирей - без още да знае кой е извършителят - написа в twitter: „Името и расата на убиеца не се съобщават. „Белотата" обяснява всичко".

Като се разбра, че убиецът е бил чернокож расист, желаещ да започне „расова война", Дирей не само не се извини, но за пореден път атакува „бяла Америка" с колекция от неадекватни аргументи.

Каталогът на позора продължава със списък от искания на движението, сред които са финансови ресурси, пускане на затворниците с малцинствен произход и забрана на полицията.

Всъщност целият проект е мъртвороден. Падението на BlackLivesMatter бе заложено в зачеването му. Движението бе основано на една нагла лъжа.

Лъжата, че убитият от белия полицай Дарън Уилсън през август 2014-а г., 18-годишен престъпник Майкъл Браун е бил вдигнал ръцете си във въздуха с думите „Не стреляй".

Жестът и словата се превърнаха в символ на BlackLivesMatter.

Такова нещо обаче не се е случвало. Всички свидетелски показания и заключения на разследването и съда показват, че Браун - след като извършва кражба в магазин и блъска агресивно продавача - напада Уилсън и тръгва към оръжието му. Оставен без избор и с пряка опасност за живота, полицаят застрелва Браун.

В списъка с „жертви" на полицейско насилие, който от BlackLivesMatter размахват пред медиите, има още няколко случая на законно убити от полицията престъпници. Днес някои от тях посмъртно са превърнати в герои, по начин, на който от Министерството на Истината биха завидели.

А статистиките са черешката на тортата, която се разплисква на каданс по лицето на BlackLivesMatter. Арестите и убийствата на чернокожи мъже от униформени в САЩ са напълно в съзвучие с количеството на тежки престъпления, извършвани от млади афроамериканци.

Няма диспропорционално преследване на малцинства от бели полицаи. Има обаче диспропорционален брой престъпления, извършвани от някои представители на афроамериканската общност. Те, за съжаление, държат всички криминални рекорди в САЩ и през 2013-а са отговорни за 53 процента от убийствата в страната. За сравнение афроамериканската популация е едва 13 процента.

В гетата, престъпниците се избиват буквално като на война. Заради ескалиращото гангстерско насилие Чикаго носи прякора „Чирак". Само в първите 10 дена на 2016-а в града са застреляни 120 човека. И извършителите, и жертвите са черни. Но те не са тема на лицемерите от BlackLivesMatter.

Поради тези и още много причини здравомислещи афроамериканци като шериф Дейвид Кларк и авторът Талиб Старкс преименуваха движението от BlackLivesMatter на BlackLiesMatter в опит да покажат, че расовите радикали далеч не говорят от името на всички чернокожи в САЩ.

Тяхната битка за възстановяване на нормалността и рационалността продължава.

Най-четените