Когато се пише за италианския журналист Роберто Савиано, обикновено се започва с мрачно описание на живота му като беглец и автор на бестселъри: жертва на бруталната мафия в Неапол, Салман Рушди на Рим, Савиано живее в сянка, винаги съпровождан от тълпа тежковъоръжени бодигардове.
Това е депресиращата последица от написването на "Гомора" - изключително успешната му книга, своеобразен каталог на психопатската бруталност на италианската мафия. Подобни неща обикновено не се харесват на бруталните психопати, и получените в резултат на това заплахи налагат Савиано да живее като жив протекторат на италианската държава.
Не винаги е било така.
Според Савиано, когато "Гомора" е била публикувана през 2006, местните мафиотски босове "всъщност си подаряваха екземпляри от нея - с гордост." След гордостта обаче идва отмъщението, когато "Гомора" се превръща в глобален феномен и е продадена в тираж от над 10 милиона копия по цял свят, което води и до масово награждавана филмова адаптация, отличена театрална постановка и одобрявана от критиците телевизионна поредица.
Затворен в златната си клетка, Савиано се е превърнал в нещо като глобална знаменитост, един от малкото журналисти, при които писаното слово е донесло фантастично състояние (и един от малцината писатели с над милион последователи в Twitter).
Литературната рокзвезда вече общува с истински рокзвезди; новата му книга включва благодарности към вокалиста на U2 Боно "за това, че слушаше тези истории, когато още бях въвлечен в тях." (На концерт в Рим през 2010, Боно забелязва Савиано сред публиката и приканва тълпата да аплодира "един човек, който означава много за мен.")
Мафията може и да го мрази, конкурентите му може и да изгарят от завист, но Савиано обича да изтъква, че е обичан от плебеите.
След като се връща в Италия след кратко изгнание в САЩ, той се хвали, че събралите се тълпи са искали "да ме докоснат и да ме прегърнат."
След гостуване в Нюйоркския университет и Принстън като преподавател по журналистика, очевидно изтощен от живота като затворник на защитниците си, Савиано най-после се върна към журналистиката и темата за организираната престъпност със ZeroZeroZero, дългоочакваното и продължение на "Гомора". Неаполитанските всезнайковци са заменени от глобална общност търгуващи с кокаин злодеи с почти неразпознаваеми noms de narco-El Magico, El Mayo, El Mochomo, El Mata Amigos, El Majadero, El Mas Loco, El Mencho, El Mono.
ZeroZeroZero е хаотична книга; поредица от истории в търсене на цялостен сюжет, където на незначителни в глобален мащаб събития се придава огромна историческа значимост и почти всички събрани факти са преувеличени и твърде многословно описани.
Но тъй като това е знаменитият разследващ журналист Роберто Савиано, ZeroZeroZero е щедро хвалена от критиците и се продава в огромни тиражи в Европа. Вече се снима и англоезична телевизионна адаптация в осем части.
Савиано обаче не просто е написал слаба книга.
Той е написал поразително непочтена книга. ZeroZeroZero е пълна с репортажи и текстове, заимствани от по-слабоизвестни журналисти; тя включва интервюта с "източници", които може и да не съществуват; и съдържа многобройни случаи на недвусмислено плагиатство.
Докато американските рецензенти на ZeroZeroZero демонстрират изблици на скептицизъм, никой не споменава скорошно решение на италианския съд, което потвърждава обвиненията, че поне три части от "Гомора" са плод на плагиатство.
Как отговаря Савиано на тези тежки, потенциално унищожаващи кариерата му обвинения? Всички обвинения в плагиатство, свива рамене той, могат да бъдат проследени до италианската мафия и техните медийни сурогати, които предсказуемо "се опитват да съсипят" репутацията му. Но макар мафията да е умела в убийствата и сплашването, Савиано не е успял да докаже, че е способна да пътува във времето, за да бъдат включени пасажи от "Гомора" в материали, писани преди излизането на книгата.
Решението на италианския съд не е имало особен ефект върху митологията около Савиано - или върху репортерската му методология.
Анализирайки абзаци от ZeroZeroZero, често попадаме на примери на изследвания и език, директно заимствани от други журналисти, които не са поставени в кавички, и не са посочени като цитати. Естествено, никой не може да оправдае плагиатството с бележки под линия (и няма бележки под линия в ZeroZeroZero). Но читателите остават с ясното впечатление, насърчавани от самия Савиано - и в книгата, и в различни интервюта, че ZeroZeroZero е изграден на база неговите международни репортерски пътувания, дълбокото му потапяне в различни архиви и свидетелства на анонимни вътрешни източници.
Самият Савиано заявява, че книгата е съставена от "стотици разговори и интервюта с героите й, съдебни разследвания от цял свят, книги, материали, филми, новини и факти, които изучавах в продължение на много години..."
Савиано често оставя известна двусмисленост чии репортажи предава на читателите. Например описвайки вътрешната структура на мексиканската нарко банда Los Zetas, той пише, че "мексикански и американски източници" разкриват, че "има прецизно разделение на задълженията в Los Zetas, като всяко поделение има собствено название."
Той твърди, че информацията му е събирана от собствени източници. Но ако това е вярно, а формулировката е достатъчно неясна- те са му дали списък, подобен и като ред, и като формулировки и език на статия в Wikipedia за Los Zetas от 2008 г.
Когато не приписва публично достъпна информация на безименни "източници," Савиано представя информация и откъслеци от диалог без каквито и да е източници. Опитвайки се да проверят някои по-екзотични твърдения в ZeroZeroZero, журналисти са открили, че доста материал е взет директно от техни колеги без признание за труда им - и често се използва език, който се отличава основно заради многократен превод между английски, испански и италиански.
Да вземем например трагичната история на Кристиан Поведа, френско-испански активист и режисьор, брутално убит в Ел Салвадор.
Голяма част от информацията, предоставена от Савиано, е буквално взета без промени от репортаж в Los Angeles Times от 2009, дело на журналиста от Мексико Сити Дебора Бонело.
Разликите в изразите се дължат на факта, че текстът е преведен от английски на италиански, а после - обратно на английски. При прочит на двата текста става ясно, че не е авторски, а преписан от страниците на Los Angeles Times.
Савиано прави леки модификации в текста и пропуска някои излишни подробности. Но дори прилагайки най-консервативната дефиниция за плагиатство, такова безспорно е налице. Изправен пред буквално сравнение на пасажи, Савиано настоява, че съвпадението е абсолютно случайно: "Това е описание на героите в документалния филм на Поведа, което е в голяма степен идентично в много вестници и източници по цял свят, защото тук отразяваме само факти, данни, числа, които присъстват във филма и които са част от пресрелийзите на La Vida Loca." Във втори имейл той продължава да отстоява, че "има само един начин да бъде описан документален филм, и когато трябва да пиша за него, не разчитам само на моята памет, но и чета пресата, точно както го правят и всички колеги."
Самата Дебора Бонело коментира, че "поне два абзаца са дотолкова поразително сходни, че би било трудно това да се случи по съвпадение." Обратно на твърденията на Савиано, че вероятно и двамата са работили върху едни и същи пресматериали, Бонело казва, че нейният репортаж е бил "базиран на интервю с (вече покойния) режисьор на La Vida Loca."
Бонело очевидно не е единственият неназован източник в ZeroZeroZero. Сюжетите на Савиано често са сглобени от много различни описания от били на терен журналисти.
Цялата книга е изпълнена с пасажи от испанската и руската преса, които не са упоменати като цитат, нито с бележка под линия (каквито Савиано не ползва).
Раздел в ZeroZeroZero за руската организирана престъпност и участието й в глобалната кокаинова търговия заимства от материалите на покойния разследващ журналист Робърт Фридман. Отново Савиано не дава признание на чуждия труд:
"Червената мафия: как руските гангстери превзеха Америка", Робърт Фридман: "[Тарзан] се хвалеше, че може да посочи с пръст в което и да е списание за възрастни... „обади се на моя агент, доведи момичето в клуба и после я изведи и я из***ай.'"
Савиано: "Тарзан се хвалеше, че може да посочи която и да е жена в което и да е списание за възрастни, неговият агент да й се обади и да я доведе в клуба, където Тарзан да я чука до припадък."
Савиано отново отхвърля сходствата. "И Фридман, и аз просто сме използвали един и същ източник," заявява той в имейл.
Фридман обаче цитира източника си - засекретен доклад на ФБР - докато Савиано не го прави, въпреки че твърди, че "фактът, че моето разследване на руснаците е базирано и на материали на Фридман, не е тайна, като се има предвид, че го назовавам в благодарностите си в книгата." Савиано никога не "цитира" автора, но казва, че е "благодарен за визията на Робърт Фридман."
Това е единственото споменаване на Фридман в ZeroZeroZero
Според Савиано, той е интервюирал безбройни източници и е пътувал до близо дузина страни по време на проучването за ZeroZeroZero. И наистина, той е писал преди, че ровенето в Google не е достатъчно за един професионален журналист, защото "начинът наистина да разбереш, да стигнеш до сърцевината на нещата, е да вдишаш горещия полъх на реалността, да докоснеш неприятното положение на нещата."
Критиците често са изказвали съмнения за истинността на част от неговите материали, но преди е било невъзможно да се провери информация, осигурена от неговите анонимни източници. Или дори дали такива източници съществуват.
В ZeroZeroZero обаче Савиано прави издайническа грешка.
След като открива, че бивши членове на каибилес, елитен и прочут с бруталността си отряд на гватемалските специални сили, паралелно с това действат и като наказателен отряд на мексиканските наркокартели, Савиано прави това, което всеки добър журналист би сторил: решава, че "трябва да се срещне с каибил." И по чудо, намира "Ангел Мигел", който се размотава из Италия ("Не е трудно да се срещнеш с каибил, както се оказва"). Мигел е "елегантно облечен" гватемалец, склонен да говори за бившите си събратя.
Разговорът им звучи като особено бомбастичен сценарий за Маями Вайс.
Савиано, цитирайки Ангел Мигел: "За да завършиш обучението си, трябва да издържиш без сън два дни, в река, където водата стига до врата ти. Дадоха на мен и моите cuas кученце, мелез с насълзени очи... Дадохме му име и започвахме да изпитваме симпатии към него, когато главният ни каза, че трябва да го убием... После ни каза, че трябва да го изядем и да изпием кръвта му... Само една трета от нас издържаха до края."
Разговорът с Ангел Мигел е и пленителен, и ужасен, пълен с поразителни подробности. Но дали Савиано наистина се е срещнал с бивш каибил? И ако е така, защо сериозни откъси от разговора между автора и интервюирания са толкова близки до репортаж от 2005, писан от мексиканския журналист Хосе Луис Кастилехос?
Да сравним описанието на Мигел на обучението му с този пасаж от Кастилехос, публикуван от мескиканската телеграфна агенция Notimex:
Notimex, "Kaibiles: Un Entrenamiento en el Infierno Guatemalteco," Хосе Луис Кастилехос, 4 октомври 2005: "Като част от курса, който само една трета от кандидатите завършиха успешно, бъдещите каибилес трябва да издържат два дни без сън в река с висока до врата им вода... Като част от обучението, те биват учени да се грижат за кученца, които после убиват, за да ги изядат."
Ако се зачетем по-нататък, цитатите от Мигел - и собствените описания на Савиано на каибилес - загатват, че Савиано може и да е сътворил интервю с "анонимен източник", като е преработил сюжет на Notimex отпреди десетилетие.
Виждайки сходствата между цитатите на "Ангел Мигел" и статията на Notimex, няма как да не се запитаме дали другите източници на Савиано също не са обобщени или измислени.
Ами другите личности, които Савиано твърди, че е интервюирал? Дали говорещ италиански следовател от полицейското управление в Ню Йорк ("Италианският му беше диалектен, но можех да го разбирам") наистина му е осигурил запис на мултинационална мафиотска среща на високо равнище, с участието на "стар италиански бос, говорещ с група латиноси, италианци, итало-американци, албанци и бивши каибилес"?
Савиано твърди, че "никой от героите, които виждате в ZeroZeroZero, не е измислен. Всеки от тях, от първия до последния, е реален." В предишен имейл обаче той почти незабавно признава, че е създал поне един обобщен герой за сюжетен ефект: "В някои случаи групирам стереотип, масово разпространен образ, или различни хора, които съществуват, в един герой, за да опростя описанието. Дон Артуро в главата за Мексико е подходящ пример. Имаше десетки Дон Артуровци в Мексико, които имаха сходна история. Във всеки случай, читателите ми никога не четат неща, които са били измислени, а факти, които всъщност са се случили, въпреки че може да са се случили на различни герои, които могат да бъдат поставени в една и съща категория." С други думи, "Дон Артуро" е измислен от Савиано.
На въпроса защо никъде в ZeroZeroZero не се споменава, че някои герои са обобщени, Савиано отвръща надменно, донякъде объркващо, че тези техники са "прости за разбиране за тези, които са свикнали да четат. Не е наложително издателят да пише на корицата: 'Тази книга е не просто журналистика, а роман, който не е художествен и е базиран на реални събития".
Това е неговият терен на действие: "документален романист," в традициите на Труман Капоти, боравещ с абсолютната истина, но замесена с литературни нюанси. Но все пак никъде Penguin Press, които категоризират книгата като не-измислена, не използват фразата "роман", за да описват ZeroZeroZero.
Наистина обаче ли е ясно за всеки, че Савиано пренаписва материалите на други журналисти, или че създава обобщени герои?
Савиано преди е отхвърлял твърденията, че разкрасява или измисля материали. Книгите му може и да се четат като романи, наскоро заявява той в интервю, но всички събития "реално са се случили" и да се "включват нереални подробности в ZeroZeroZero" би било непрепоръчително, защото "силата на реалността би била компрометирана." Но документалният роман, както заявява той в имейл, "не може и не бива да влиза в калъпа на ролята на разследващата журналистика."
"Аз не съм журналист (или репортер), а по-скоро писател, и разказвам реални факти," казва той. И все пак на обложката на ZeroZeroZero Савиано бива определян като "журналист с рядка смелост", а книгата е описана като "наелектризиращо разследване," а почти всяко скорошно представяне или рецензия на негови творби го идентифицира като "разследващ журналист."
Савиано иска да бъде и едното, и другото, но казва, че неговата дълбока посветеност на истината обяснява "защо не съм писал художествени измислици."
Може би пък е време Савиано да започне да пише художествени романи. Макар че подозираме, че вече го е сторил.
