След експлозията на АЕЦ "Чернобил" през 1986-а е отцепена зона от повече от 4000 кв. км. Положението може да се промени, поне според Виктория Гил, която предприема едноседмично пътешествие в зоната. За Генадий Лаптев това място е представлява повече от половината му живот.
Той е украински учен с широки рамене и още по-широка усмивка. Само на 25 години е, когато започва да работи като ликвидатор. Сега е на почти 60.
След експлозията идват хиляди ликвидатори - работници, които пристигат като част от мащабната и опасна операция по почистване след експлозията през 1986-а. Това е най-страшната ядрена авария в историята.
Анализът на праха за радиоактивно замърсяване е само малка част от продължаващото вече десетилетия проучване на тази заразена и изоставена зона. Инцидентът в АЕЦ-а превръща това място в гигантска лаборатория, в която работят стотици учени, за да разберат как околната среда се възстановява след ядрена катастрофа.
На 26 април 1986-а в 1:23 през нощта местно време инженерите изключват някои от системите на четвърти реактор на Чернобил. Това е критична точка в тест, който цели да се провери какво би се случило при спиране на всякакво електроподаване.
Инженерите обаче не знаят, че реакторът вече е в нестабилно състояние.
Спирането забавя турбините, които подават вода за охлаждане към реактора.
Докато работниците се осъзнаят какво се случва, вече е твърде късно. Двама са убити на място, а радиоактивният облак се понася над Европа. Първите спешни екипи се отзовават, още докато се издига отровният дим от реактора. 134 след това са диагностицирани с остра лъчева болест. 28 умират в следващия месец, а поне 19 са загинали след това.
Генади е специалист по околната среда към Украинския институт по метеорология и хидрология. Той започва работа в зоната три месеца след евакуацията. В миналото е летял всеки ден с хеликоптер от Киев, за да събира проби от водата и почвата. Цел номер едно е да определят мащабите на заразяването, да очертаят границите на отцепената зона.
В наши дни тази зона обхваща земи в Украйна и Беларус. Всички в радиус от 30 км от реактора са евакуирани и са изоставили къщите си. В една забравена от Бога част от зоната тихо е позволено на хората да се завърнат няколко месеца след катастрофата.
За разлика от 30-километровата зона, в по-големия периметър няма пропусквателни пунктове. Народичи, град с над 2500 жители, се намира в този район. В официално обявения за заразен регион има стриктни правила - земята не бива да бъде обработвана и използвана за изкарване на прехрана. Тази част от Украйна обаче не може лесно да бъде разделена на безопасна и заразена.
Резултатът от Чернобил е много по-сложен.
Страхът от радиацията може би вреди на хората от Народичи повече от самата радиация. А Виктория Гил поема с Генадий из зоната около реактора. С тях е задължителен дозиметър, който показва 0,6 микросиверта на час. Това е една трета от облъчването, което човек получава при самолетен полет. Живеем на радиоактивна планета. Ако радиоактивната доза около Чернобил бъде поставена на световна карта на заразените места, то тя ще има само няколко малки огнища.
Докато границите на отцепената зона не са се променили, самото място е и то до неузнаваемост. Откъдето са изгонени хората е настъпила природата. Дивата природа, комбинирана с изоставените сгради и цели села дава усещането за пост-апокалипсис.
Специални камери записват информация за дивите обитатели в след-човешката епоха и как радиацията им влияе. Едно от заразните огнища е Червената гора, която е била на пътя на ветровете от 1986-а и е понесла огромна доза радиация. Там се ходи със специални защитни костюми и не е препоръчително застояването.
Само на 10 км ситуацията е съвсем различна. В изоставеното село Бурайковка учените обикалят дълго, а радиационния фон отново е по-нисък от този в самолет. Там си личи колко внезапно хората са изоставили живота си. Но оставеното под формата на фермерство и градинарство се е превърнало в странен и доста богат хабитат за диви животни. Изследванията показват, че в селата дивият живот е значително повече, отколкото където и да било другаде в зоната.
Кафяви мечки, рисове и диви глигани обикалят спокойно наоколо.
Д-р Марина Шквирия от зоопарка в Киев прекарва години в проследяване на големите бозайници, които са завзели мястото, след като хората са се изнесли. Птиците в най-заразените райони имат щети в ДНК-то си, но според по-голямата част от изследванията на Шквирия дивият живот процъфтява.
Най-добър пример са чернобилските вълци. В дивата природа те се изхранват със сърни и риба. Някои ядат от плодовете на овошките, които някога са били отглеждани. Но има една група, която е приела зоната за свой дом, а всъщност не трябва да бъде там.
През 1998-а група украински зоолози пускат стадо от 30 коня на Пржевалски. Целта е конете да пасат и да намалят опасността от горски пожари. Сега конете са повече от 60, разпръснати на територията на Украйна и Беларус. Научили са се да използват изоставените конюшни като заслон от жегата и комарите. Просто се адаптират.
Но не всяко село е оставено на животните. Там все още живеят хора и то в 30-километровата зона.
Те са се върнали по домовете си месеци след евакуацията. Единици са, но успяват да оформят малки общества. Почти всяко семейство, което е принудено да напусне, получава апартамент в някой от близките градове. Някои обаче не искат да се откажат от дома си и градината си. Животът не е лесен, но се грижат едни за други. Децата им идват да ги видят.
Завърналите се обаче са малцинство. Повечето, напуснали домовете си, нямат надежда да се върнат.
За сметка на това Припят се превръща в популярна туристическа дестинация. Градът вече е обявен за безопасен за посещения, а за 2018-а се смята, че са го посетили около 60 хил. души, които искат да видят драматичния разпад след инцидента. В социалните мрежи вече се появяват тематични хаштагове.
Град Чернобил от своя страна е объркващо далеч от атомната електроцентрала, много по-далеч от Припят, и не е в толкова заразен район. Градът е сравнително добре населен, а туристи и научни работници отсядат там. На жителите им е позволено да живеят там само за определен период от време.
Ден след инцидента гражданите са евакуирани, но не знаят какво се случва.
Обратно в настоящето и в Народичи група учени се опитва да промени бъдещето на региона. За първи път, откакто границите са определени, може би ще бъдат преначертани. Три десетилетия на изследвания показват, че голяма част от районите са безопасни. Народичи е едно от най-слабо заразените места. В местната детска градина има 130 деца. Време е за промяна на рестрикциите, но има и много въпросителни.
Доста обаче се страхуват от радиацията. Мнозина се страхуват, че ще се разболеят. Радиацията засяга животите на хората дори и 30 години след инцидента. Но страхът може да вреди на здравето, точно колкото и на психиката. Чувството на обреченост може би са причината за високите нива на депресии и алкохолизъм.
Генадий казва, че картата все още не е официално преначертана, но мнозина вече са съгласни с промяна.
Самата общност иска да съживи региона. Генадий е на мнение, че много места могат да бъдат изключени от отцепената зона. Къщите могат да бъдат ремонтирани и населени отново. Все пак хора живеят там и ще продължават да живеят там.
