На 43 години, все още млад и зелен (поне по стандартите на политиката), с младежко излъчване и самоназначил се за борец срещу неправдите - Франсоа Руфин е журналист, който по-скоро прави новините, отколкото да ги отразява.
Самият той е с откровено леви убеждения, които не се притеснява да демонстрира и в собствения си вестник, писател, награждаван режисьор и за капак на всичко - депутат във френския парламент.
А ако се вярва на някои анализатори - той е и възможен претендент за поста на президента Еманюел Макрон за следващите избори през 2022 г.
Руфин очевидно (макар и публично да отрича) е приел тази роля и в момента се е отдал на ударна критика срещу статуквото и Макрон. Това му печели широка популярност в социалните медии (само YouTube каналът му има над 75 хил. последователи), като той се възползва максимално от това и от неприятностите на президента с движението на "Жълтите жилетки".
Но нарастващата популярност на журналиста и неговото повсеместно присъствие в медиите предизвиква също така не малка вълна и от раздразнение, особено сред политици от лявата група, които го възприемат като претендент, отправящ предизвикателство към все по-непопулярния лидер на крайното ляво в страната - Жан-Люк Меланшон.
Независимо дали се е доволен от мястото си като депутат, или се подготвя за състезанието за най-висшия пост, на всички вече е ясно, че Франсоа Руфин е фактор във френската политика, който вече не може да се игнорира.
Младият политик има ясното намерение да се задържи в политическия живот на страната и то за сметка на настоящия още по-млад президент. Двата негови нови проекта - автобиография и документален филм за "Жълтите жилетки" - са предназначени да затвърдят мястото му като критик на президентството и лидер на обезправените.
Книгата му "Ce pays que tu ne connais pas" - "Страната, която не познаваш" - се плъзга по един любопитен факт - Руфин е получил образованието си в началото на 90-те години в същата католическа гимназия в Амиен, Северна Франция, като Макрон.
Сама по себе си тя представлява отделен и специфичен жанр, който може да бъде наречен "Атакуваща автобиография".
В нея Руфин създава контраст между собствената си кариера като ляв журналист и бунтовник за социална справедливост с подпомогнатото от статуквото плъзгане на Макрон от същата провинциална гимназия към властта.
Там той оспорва оспорва твърденията на Макрон, че е самоизградил се човек, който се е изкачил до върха на властта преди 40-годишна възраст, без да е партиен член или без наследено богатство. Напротив, Руфин го определя като "въплъщение на една гнила система и немощна демокрация, погълната от олигархия, която е станала толкова самоуверена, че е инсталирала своя банкер в Елисейския дворец".
На фона на това журналистът поставя себе си като контрапункт - истински самоизградил се човек, създал си име като журналист без ничия помощ. Разбира се, единствените фактори, които му помагат, са собствената му упоритост и тоталният му отказ да си сътрудничи с никакви източници на власт.
Руфин е с три години по-голям от президента на Франция, което означава, че те не са били в един и същ клас. И той сам признава, че презрението му към Макрон не датира още от гимназиалните години, а е от доста по-скоро. За сметка на това обаче то е достатъчно силно.
"То е чисто физическо. То ти идва отвътре... Милиони сме тези, които се чувстваме по този начин... Ти миришеш на самодоволство. Толкова си убеден в своето превъзходство над всички останали. Селяните, които са се срещали с местния си феодал, сигурно са изпитвали нещо подобно, наранена гордост, която ги е подтикнала да се разбунтуват", пише той в книгата.
Именно тази неприкрита омраза към Макрон води до изкривяване в самата книга, което пренарежда фактите така, че да обрисуват всичко само в черно и бяло, опростявайки максимално нещата.
Подобен е подходът на Руфин и в документалния му филм за "Жълтите жилетки" - движение, което по думите му, той е очаквал в продължение на 20 години.
Там той пренебрегва актовете на насилие, които протестиращите извършват, като същевременно с това омаловажава и всички други спорни черти в този протест като склонността към конспиративни теории, залитането към крайно дясна и антисемитска реторика и вътрешните крамоли в движението. Разбира се, за всички тези неща излиза виновен президентът.
Малко вероятно е тези недостатъци да имат значение за поддръжниците на Руфин, които са готови да го прегърнат заедно с неговата версия за събитията и да го издигнат като свое знаме срещу политиката на Макрон. Колкото до автобиографията, това представяне на двете лица на Франция - самодоволнотото и отритнатото - вече буди чувство за припознаване у мнозина в ляво.
Едно е сигурно - Руфин е поет, който умее да омайва хората. Освен това притежава все по-рядко срещано качество сред политиците - той е искрено забавен и увлекателен.
В едно свое интервю от миналата година той определя ролята си във френската политика като "духовна".
"Това ще прозвучи претенциозно. Искам да кажа, че не искам просто да променям нещата. Искам да се боря с примирението, безразличието и обезкуражаването", коментира политикът.
Руфин до голяма степен разчита и на името, което още открай време има във френските културни, много преди да влезе в света на политиката.
Още с първия си документален филм "Merci Patron!", посветен на един от най-богатите граждани в страната - Бернар Арно, той постига сериозен касов успех, а филмът му печели наградата "Сезар". Някои дори започват да го наричат "Френския Майкъл Мур".
От 2017 г. обаче той става по-известен като член на Националната асамблея - долната камара на френския парламент от групата на крайнолявата партия на Жан-Люк Меланшон "Неподчинената Франция". Там обаче продължава да демонстрира "свободен дух" и неподчинение.
В парламента Руфин отказва да влиза в калъпа на политик. Той често е небръснат, не носи вратовръзка и често прави изказванията си с разгащена риза с навити ръкави, докато говори на един разговорен френски и от домовете на хората. Освен това редовно съобщава на последователите си в социалните мрежи неща от кухнята на парламента.
Също така отказва да получава пълната си депутатска заплата (86 880 евро на година) като настоява да му бъде изплащана само минималното за страната възнаграждение - 18 254 евро на година.
За всичко това той си печели коментари от сорта на "позьор" от страна на някои свои колеги, които наблягат на това, че той може лесно да си позволи да откаже заплатата си благодарение на парите, които му носят проектите му досега.
Критиките към него от ляво често засягат и журналистическата му работа. Според някои коментатори реално всичко там се свежда до това да изпъкне неговият собствен имидж на "героичен буржоа" левичар, който се опитва да помогне на бедните и експлоатираните.
Всичко това обаче поне засега играе в негова полза и Руфин фино успява да привлече публиката към себе си, говорейки за реални проблеми, но подреждайки фактите така, че те да пасват на разказвания от него наратив.
Той открива за света бедните така, сякаш те са забравено от всички племе, живеещо на самотек и по волята на боговете - нещо, което дразни много от колегите му в ляво, особено тези с бекграунд от работническата класа.
И все пак - всичко води към една цел. Нарастващата популярност на Руфин подхранва спекулациите, че той може да се кандидатира за президент. Състезанието ще го изправи, както срещу собствения му архивраг така и срещу партийния лидер с все по-намаляващ рейтинг Меланшон.
Засега журналистът-политик отхвърля подобни твърдения и дори публично заявява, че този пост трябва да бъде премахнат, но някои от колегите му напомнят, че той се е кълнял и, че няма да става политик. Още повече, в сурова версия на новия му филм за "Жълтите жилетки", той пита на няколко пъти протестиращи: "Какво щяхте да искате от мен да направя, ако бях президент?"
Неговият добър приятел и депутат от центриската партия "Демократично движение" Ричард Рамос сам казва за него, че в това отношение е лъжец.
"За разлика от Меланшон, Руфин действително представлява това популистко движение, което просто иска да да обърне държавата с главата надолу. Понякога го дразня като казвам, че един ден, за съжаление, той ще бъде президент."
