Не ежедневие, а съществуване във военна зона

Живеем във време на масови престрелки и самоубийствени атентати. Това означава, че е възможно в привидно обикновените минути на онова, което приемаш като ежедневие, всъщност да участваш в като цяло невидима война, която може да избухне във всеки момент.

Когато това се случи, може да се окажеш на фронтовата линия, изправен срещу оръдията.

Тази война няма конкретна география. Тя може да избухне навсякъде, както това се случи в неделя в Орландо, Флорида.

Нищо не може да ни спаси, когато се случат тези събития: ние сме пушечно месо. Нашите убийци - също.

Все още не знаем какви са били мотивите на убиеца, стрелял по гостите на препълнен нощен клуб в Орландо - известен гей клуб, наречен Pulse.

Това, което знаем, е че човечността не е на дневен ред за убиеца. Виковете ви, че вие също сте човек, са лишени от смисъл. Не само че убиецът не се вълнува от това - той просто не ги чува.Поставете се на негово място. И той - подобно на жертвите си - скоро ще бъде мъртъв.

Атентаторът, въоръжен с бомба, хладно или огнестрелно оръжие, не работи от разстояние. Той не настройва таймери, които да се задействат, когато е вече далеч. Той е там, сред вас. Той буквално е инструментът и оръдието, полагащо началото на насилието. От началото на действията си той продължава фаталния си курс, докато не свърши работата си.

Той е успял да разкъса частица по частица материята на живота ни. Наравно с убийствата, това разпадане на ежедневния живот е негово дело - друг атрибут, който създава от тези убийства истинска война.

Внасянето на ужас в ежедневието на хората е част от военната стратегия.

Живяла съм в продължение на години в западната част на разделения Йерусалим - контролираните от Израел еврейски квартали. Често ни стряскаше внезапен рязък звук, приличащ на експлозия. Понякога това беше атака от атентатор-самоубиец. По-често звукът на преминаващ израелски изтребител.

След всеки от тези звуци, хората по улиците се заглеждаха в небето и слушаха дали ще последва звук от военен самолет. Ако нямаше рев на двигатели, скоро чувахме сирени. Ужасната процесия от разкъсани тела, съсипани животи, нови сираци и скърбящи родители продължаваше.

Не е лесно да живееш спокойно удобния си живот, когато знаеш, че сред хората около теб може да броди човек, който приема твоето съществуване като антитеза на неговите идеали за култура, религия, личност или свобода. И който може да е напълно готов да умре, за да елиминира теб и други като теб и да предизвика трус в твоя свят - какъвто, изглежда, е случаят с убиеца в нощния клуб Pulse.

Всички ежедневни места, подслоняващи рутинното буржоазно ежедневно съществуване - кафенета, училища, супермаркети, стадиони, летища, зали за рокконцерти, нощни клубове и - естествено - постоянно препълнените любими локации: молове, автобуси и влакчета на метрото - вече са атакувани от атентатори-самоубийци, готови да умрат, причинявайки смъртта на други.

Същото важи и за морски курорти, пазари на открито, хотели и църкви. С други думи няма място, където обявената за мишена колективна култура да се чувства защитена и в безопасност.

За убиеца вие не сте човек, а символ.

Просто като бъдете себе си и живеете там, където живеете, и участвате в общност или култура, към която принадлежите - вие сте враг.

И това важи независимо откъде произхожда атентаторът или стрелецът, независимо под какво потисничество е живял. Нито пък в момента на терористичен атентат, взривяващият се или стрелецът са хора, в собствените си очи. Те са оръжия на кауза.

И вашето мъртво тяло - наравно с купчини други тела - не е нищо за него, освен полезен инструмент в много по-мащабна битка между обществото и културата, които са му повлияли, и обществото и културата, в която живеете.

Ето какви са думите на първия атентатор-самоубиец в историята, 25-годишния Игнатий Гриневицкий, който убива цар Александър II през 1881 година. Те са записани във вечерта преди терористичния акт: "Моята съдба е да умра млад и няма да стана свидетел на нашата победа".

Той е вярвал, че с действието си ще спомогне за свалянето на царска Русия (за което са били нужни още 36 години). Несъмнено така мисли атентаторът-самоубиец и в наши дни. Но сегашните терористи оставят видеа след себе си, точно както младият Гриневицкий е оставил писмо.

Разликата между тогава и сега обаче е, че мишената вече не са кралските особи или военните, а гражданите.

Това е еволюция от стратегията, която алжирците избраха по време на войната си за независимост от Франция в края на 50-те години на XX век. В Битката за Алжир, Фронтът за национално освобождение (FLN) поставя бомби и организира терористични атентати срещу млечни барове, бирарии, кафенета, стадион и централния офис на Air France.

Самоубийството не е част от плановете на алжирските атентатори, но методите на FLN показват колко успешни могат да бъдат масовите убийства на граждански лица. Те се концентрират върху "меки цели", както сега се наричат цивилните жертви.

В крайна сметка атентаторите самоубийци са изправени именно срещу "меките цели", чрез тактиката, която сега всички познаваме много добре.

"Ислямска държава" особено от доста време насърчава самоубийствени атентати, извършвани от "самотни вълци" срещу човешките мишени.

Как да се справим с това?

Онези, които са наясно, че са мишени, имат бодигардове - като Салман Рушди, или редакторите и карикатуристите от "Шарли Ебдо".

Останалите се справяме със заплахата чрез примирение с положението.

Основната идея - както Рушди демонтрира от десетилетия с поразителна смелост - е да продължиш да живееш доколкото е възможно по стария начин. Просто вдигаш рамене и свикваш - като типичен французин. "Нека се срещнем в кафенето", ми каза наскоро приятел, който живее в Париж "и да се надяваме, че никой няма да ни застреля".

В крайна сметка в повечето случаи не си жертва на тероризъм. Докато не станеш такава. Но в повечето случаи ще е някой друг.

Има и други методи, напълно безполезни, но психологически необходими, които хората използват, за да продължават живота си под заплаха.

Ако автобусите са мишена - не се качваш на автобус. Освен ако не е абсолютно наложително. Казваш на децата си да не се качват в автобуси. Те обаче не се вслушват - те са свикнали да пътуват с автобус.

Повтаряш си, че гръмотевица два пъти не удря на едно и също място. Но "Хамас" взривиха автобус по линия 18 в Йерусалим, а няколко дни по-късно, взривиха още един автобус по същата линия.

Още: отиваш до магазина за хранителни стоки или банката в ранни или късни часове, когато има по-малко клиенти. Отказваш да присъстваш на молитви в петък вечер в джамията. Избягваш тълпи, защото рядко има атентатор-самоубиец, който да иска да ликвидира само една-две жертви.

В Париж се опитваш да седнеш в дъното на заведението, за да избегнеш обстрел с автомат от улицата, ако се случи - което вероятно няма да стане - но сега знаеш, че би могло.

Спираш да ходиш до шопинг центъра в Брюксел, или се опитваш да минеш да си купиш нови слънчеви очила в 11 сутринта, или 3 следобед. Спираш да ходиш по големите туристически забележителности, ако си турист. Никакви посещения вече на Мона Лиза.

Пазаруваш онлайн. Може би не ходиш на кино. Не ходиш на политически митинги. Където и да отидеш, ако има шанс да се събере тълпа, не се задържаш дълго.

И все пак може да се окажеш в 2 часа сутринта в любимия си клуб в Орландо, без да подозираш, че в този час, в този град, това може да е мишената, избрана от стрелец.

Когато някога ходех да тичам в Йерусалим, се случваше серия от терористични намушквания с нож. И си повтарях отново и отново арабските думи, които да крещя, за да не изглеждам като израелска мишена.

"Sahafi!" беше тя и означава "Журналист!".

Не си мислех реално, че ще ме нападнат и не си мислех, че това би ме спасило, ако се случи. Просто повтарях думата, като някакъв вид магическо мислене, което да ми позволява да не спирам да ходя да тичам сутрин.

Но атентаторът-самоубиец, ако го забележите, преди да нанесе своя удар, не се вълнува дали крещите "Журналист!" Или, както предпочитат да правят много американски журналисти: "Канадец!"

Най-лошото от всичко в тази епоха, в която живеем е, че непознатите винаги са подозрителни.

Вече преминаваме през живота в мъгла от подозрение. Дали тази доста привлекателна млада жена не носи чанта, пълна с експлозиви и шрапнели? Защо този студент си носи раницата по този начин? Какво току-що остави в кошчето за боклук този усмихнат мъж? Сега не е толкова студено, защо толкова плътно закопчано яке? Дали тези трима мъже там не ми изглеждат някак си не както трябва?

Вече не сме сами, не се забавляваме, не си гледаме работата, не си живеем живота, съзнанието ни е другаде. Смъртта ни преследва. Нащрек сме.

Така живях в Израел преди години, а после изпитах огромно облекчение да се върна в САЩ и да спра да се оглеждам за рискове.

Но сега, с вълната от терористични клетки и доброволци-атентатори, терористите (самотен атентатор или няколко) изглежда могат да се появят навсякъде. Дори в Сан Бернадино, Калифорния или Орландо.

Орландо. Продължаваме да живеем ежедневния си живот, но с едното око винаги гледаме към вратата, оглеждайки се за човек с оръжие и бомби.

И най-лошото е, че вече не можем да си представим, че това поведение е абсолютно глупаво или абсурдно.