"Спрете да бъдете жертви. За мен е грешно да бъдеш жертва. По-грешно е да бъдеш хищник и престъпник, но е грешно и да бъдеш жертва, която допуска това." Това, което Джейн Джейкъбс има предвид под "това", е безцеремонната промяна и презастрояване на централните градски райони през 50-те и 60-те години в САЩ.
Книгата й "Смъртта и животът на великите американски градове" (1961) остава почти задължително четиво за всички, интересуващи се от това как градовете са били променяни драстично от политици, специалисти по градско планиране, предприемачи и архитекти след Втората световна война.
Голяма част от Ню Йорк щеше да е съборена, за да се отвори място за (на теория) бързи градски автостради, заобиколени с бездушни небостъргачи за бедните. Джейн Джейкъбс обаче, скептична към мащабните планове и отказваща да приеме ролята на жертва, се бори с кметството на Ню Йорк чрез писма и организация на протестни групи, които излизат по улиците на Манхатън да спасят града от разпарчетосване, стерилност и обезлюдяване.
Когато човек върви из уличките с ниски домове на Сохо и Гринич Вилидж в наши дни, до голяма степен можете да благодари на Джейн Джейкъбс за това, въпреки че само най-заможните хора могат да си купят домове там.
Джейкъбс е имала блестяща кариера, особено в епоха, в която градското планиране е било до голяма степен мъжко занимание, когато ръководещите града са очаквали да правят каквото си пожелаят, модерната архитектура се е считала за неоспоримото бъдеще и - най-важното - автомобилите са били царете и цариците на градското пространство. Докато градовете по цял свят са застрашени от неумолима вълна на хомогенизация, посланието на Джейн Джейкъбс със сигурност е все така уместно, както е било и преди половин век.
Това е и посланието, което стига до нас от новия документален филм на Мат Тайрнауър "Гражданинът Джейн: Борбата за града". Тайрнауър представя Джейн като женска версия на Давид, бореща се с Голиат в лицето на Робърт Моузес, изключително могъщия експерт по градско планиране, който се е опрял на Новия курс на Рузвелт и е искал да насочи Ню Йорк към крайно модернистично бъдеще.
През 1939 г. Моузес е основната фигура зад провелия се в града зрелищен Световен панаир. Отдаващ почит на бъдещето, един от многото му акценти е бил павилионът "Футурама". Проектиран от Норман Бел Гедис, театрален и индустриален дизайнер с усет за представяне на убедително бъдеще, и спонсориран от General Motors, "Футурама" разхожда милиони посетители в движещи се столове из изкусителен модел на Ню Йорк от близкото бъдеще, след Голямата депресия.
С аеродинамични коли, движещи се бързо по издигнати нависоко автостради, преминаващи през сякаш извадени от научнофантастичен филм небостъргачи, това е вълнуваща и много изгладена визия за град, който посетителите на изложението познават като мръсен, претъпкан и хаотичен, макар и харизматичен.
Специалистите по градско планиране като Робърт Моузес не са завършени злодеи. Син на успешен собственик на супермаркет в Ню Хейвън и спекулант на пазара на недвижими имоти, Моузес е учил в Йейл, Оксфорд и Колумбийския университет. Реформатор и идеалист, той иска да почисти Ню Йорк, като едновременно с това инвестира сериозно в инфраструктурата му: в обществените му паркове, плувни басейни, площадки за игра, живописни пътища, стадиона "Шиа", Линкълн Сентър и централата на ООН.
В продължение на много години интелектуалният елит на Ню Йорк подкрепя подобни проекти, включващи разрушението на работническите квартали, които Моузес е приемал за "раково образование", което да бъде премахнато по хирургически път. Той трупа все повече власт и прокарва все по-радикални идеи - най-вече за автостради, които прорязват районите на града като тъпи ножове. Този могъщ и надменен специалист по градско планиране печели немалко врагове, сред които е била и Джейн Джейкъбс.
За Джейкъбс смисълът на градовете е в това да служат на хората, а не толкова в сградите и величествените проекти. Тя цени неподредената жизненост на живота на улиците, на оживените квартали, където процъфтяват малки фирми, деца играят на тротоарите и хората с различен произход имат пряк досег помежду си. "Гражданинът Джейн" започва с фраза от "Смъртта и животът на великите американски градове", изписана на екрана: "Градовете могат да осигуряват по нещо за всеки, само защото - и единствено когато - са създадени от всички."
Това е основното послание в борбата на Джейн Джейкъбс срещу градските власти и планьори. Или поне към тези, които вярват повече в идеи и концепции, отколкото в хората и живота. За Джейкъбс перфектният град е хаотичен, нещо като гигантски цирк, театър или базар, какъвто е бил Ню Йорк преди Втората световна война, и каквито са и сега някои прочути градове - като Колката, Палермо, Меделин. Далеч от съвършенството, те изглеждат по-големи от живота.
Дизайн за живот
Естествено, градовете никога не са "създадени от всички", както е знаела добре и самата Джейкъбс, която е бивш редактор на списанието Architectural Forum. Тази гледна точка обаче се радва на особена популярност през 50-те години, когато специалистите по вертикално планиране, и най-вече Робърт Мозес, иматпочти божествена власт над бъдещото развитие на основните американски градове.
Родена в Скрантън, Пенсилвания, Джейкъбс напуска гимназията, за да работи безплатно като редактор на страницата за жени в Scranton Tribune, преди да се премести в Ню Йорк през 1935 г. Тя е секретар в търговско списание, работи на свободна практика за Sunday Herald Tribune и Vogue, като там пише за местните квартали. По време на Втората световна война пише материали за Службата за военна информация, където е среща съпруга си архитект - Робърт Хайд Джейкъбс-младши. Двамата избират да не пътуват до чистичко ново предградие, и се устройват в Гринич Вилидж.
Докато гради кариерата си чрез Architectural Forum и Fortune, Джейкъбс е трън в очите на утвърдените авторитети по въпросите на градското планиране. Не е особено изненадващо, че Люис Мъмфорд, едно от най-известните имена в Америка в тази област, избира да се изкаже негативно за нея в рецензията си в New Yorker за "Смъртта и животът на великите американски градове".
Алтернативното заглавие според Мъмфорд е 'Решения на домашни проблеми от мама Джейкъбс'. Когато Джейкъбс събира жени да протестират активно срещу плановете на Мозес да прокара автострада през Вашингтон Скуеър Парк към нови предградия, именитият експерт по градско планиране омаловажава противниците на тази идея като пречещи на работата му "домакини".
Тези покровителствени иронични подмятания сеоказват и ненавременни, и неточни. Джейкъбс очевидно е нещо повече от "домакиня". Всъщност по времето, когато тя се бори срещу Мозес и против автострадата в долен Манхатън през 1968 г. - и печели, тя има доста експертни познания по въпросите на градското планиране. Така или иначе, най-големите ексцесии на Мозес, като автострадата през Бронкс - изграждана 17 години, изселват семейства и създават нови бедняшки квартали.
Мозес губи имиджа и властта си, а Джейкъбс се мести в Торонто със семейството си, като скоро започва да се бори срещу агресивното презастрояване там.
През 80-те години идеите на Джейкъбс се разпространяват в много градове по света. "Смъртта и животът на великите американски градове" е продадена в над 250 000 копия до 2005 г., когато е преведена за първи път на китайски. Това се случва, точно когато огромни части от старите китайски градове са разрушени, за да проправят път за бетонни блокове и автостради в духа на 50-те години.
Важен урок, който можем да научим от сблъсъка на Джейкъбс и Мозес, е че великите градове са съюз на напредничаво мислене и запазване на съществуващата история, на смели планове и грижа за стари квартали, на нужда да се свършат определени неща, балансираща се с нуждата да се слуша, а в случая с градското планиране, и да се гледа наоколо. В исторически план обаче Джейкъбс и Мозес са обречени да водят тази борба докрай.
