Япония е една от най-развитите държави в технологичен и в икономически аспект. Големите мегаполиси като Токио и Осака създават на страната модерен и изискан имидж, японските стоки са символ на качество, а туристите от страната на изгряващто слънце са винаги възпитани.
Но това е фасадата на една подредена държава, зад която обаче се крият множество социални проблеми. И за тези проблеми се говори все повече вече.
Говори се за културата на социално изключване, която кара много мъже да се затварят в домовете си, изолирайки се от изтощителното темпо, с което се живее в страната - високите стандарти, 16-часовите работни дни и строгия подбор, в който оцеляват само най-добрите. Друг ключов проблем е все по-големият брой на самотните хора в страната и опасността това поколение да създаде далеч по-малко деца.
И по двете теми държавата се опитва да даде решения. За един друг въпрос обаче все още в Япония се говори малко и по-скоро е темата е табу - отношението към хората в неравностойно положение.
Въпросът отново идва на дневен ред в японското общество, след като трупът на 33-годишна жена с психично разстройство бе открит наскоро. Преди смъртта си тя тежала едва 19 килограма, а тя била държана от родителите си затворена в продължение на над 15 години - време, което тя прекарала в стая от около 3 квадратни метра с хранене веднъж дневно.
Над психично болните, умствено изостаналите и хората, страдащи от физически недъзи тегне една голяма обществена стигма. На всички тях се гледа като на повод за срам и дори често пъти те биват скривани от роднините си и държани в изолация, за да се предпази семейството от позора, който те биха докарали.
За темата се заговори по-сериозно, когато бивш служител в дом за хора с увреждания в Токио уби 19 инвалиди.
Въпреки че новината обиколи цял свят, тя беше по-скоро подмината в целия новинарски поток. Колкото до Япония, там сякаш не бяха особено покрусени от трагедията. Напротив. На такива хора се гледа там като на непълноценни създания.
Дори самият убиец твърди, че искал да избави болните от мъките им. Семействата на жертвите, от своя страна, поискаха снимките и имената им да не бъдат публикувани, както обикновено при подобни ситуации правят медиите в страната. Всичко това говори за култура на срама от недъзите, която властва в Страната на изгряващото слънце.
А хората в неравностойно положение далеч не са малко. Според данни от 2011 г. общият им брой в Япония е над 4 млн. души - около 3 663 000 с физически недъзи и около 547 000, страдащи от ментални заболявания.
Въпреки това за мнозина те продължават да са само и единствено тежко бреме - както за роднините си, така и за страната. Така например Сейко Нода - депутат от управляващата партия в страната, е подложена на сериозни критики в интернет заради "разхищение на пари на данакоплатците" - пари, които тя дава за лечението на малкия си син, страдащ от умствено заболяване.
"Някои семейства са положително настроени и се опитват да променят света, опитвайки се да дадат всичко необходимо на своите деца с увреждания. Но "мълчаливото мнозинство" все още има негативен възглед по темата и не иска да се знае, че децата им имат подобни заболявания", коментира тя пред Reuters.
Семействата на такива деца обаче в повечето случаи предпочитат да ги държат вкъщи, отколкото да ги дадат в различни центрове за специализирани грижи.
Причината за това също е страхът от социална стигма - опасенията, че ще бъдат заклеймени затова, че са изоставили близките си на държавата.
Така обаче често се случва тези деца да бъдат затваряни в домовете си, без да се показват пред хората - неизоставени от родителите си, но на практика изолирани в среда, която по-скоро прилича на домашен затвор, отколкото на любяща родителска атмосфера.
Според британския проф. Майкъл Джилиън Пекит срамът от това детето ти да се роди с увреждане е твърде голям. Самият той страда от вроден дефект и откакто живее в японския град Кобе може да наблюдава отношението към хората, страдащи от различни недъзи от един специфичен ъгъл.
Често уврежданията се крият. Жена ми, която е японка и също преподава в университета тук, страда от церебрална парализа. Когато е била на 11 години, майка й няма никакво желание да я праща в гимназията. И тя наистина трябвало да се бори, за да остане в училище. Положението се подобрява, но културата на срам все още я има", разказва 38-годишният професор пред IPF.
И все пак не може да се каже, че държавата игнорира проблема. Ако преди години в страната да видиш човек в инвалидна количка е било изключителна рядкост, сега Япония полага усилия, за да направи градската среда по-достъпна за хора в неравностойно положение.
Освен това през април 2016 г. бе прокаран закон, забраняващ дискриминацията на хора с недъзи. Така вече работодателите нямат право да отказват работа на някого, само защото страда от някакво заболяване, което не бу му пречило да извършва тази работа. Това оказва и своя пряк ефект - все повече хора с увреждания положение биват наемани.
Следващата стъпка е да се пребори и социалното отхвърляне. Но това е нещо, което ще изисква много повече време и усилия.
