Синди и съпругът ѝ Пади Кокрейн няма да ремонтират унищожения си апартамент в Бейрут, нито своя ресторант, нито пък ще поправят смачканата си кола.
Те просто искат да напуснат завинаги града, част от който беше унищожен при експлозиите на 4 август, когато около 2 500 тона амониев нитрат експлодира и остави около 300 000 души без дом.
"Тръгваме си от Бейрут за доброто на всички ни", казва тя. "Няма да инвестирам нищо повече в тази страна".
Сега семейството се е отправило към Ирландия заради двойното гражданство на Пади, който има корени там.
"Преживях толкова неща тук: от гражданската война през убийствата, а сега и икономическата криза. Често живеехме в несигурност и страх", казва 40-годишната жена.
Повече от десетилетие със съпруга си държат ресторант в района, който в момента е полуразрушен.
"Имам чувството, че тук ще се случи нещо дори по-лошо", казва тя.
През последните десетилетия Ливан е минал през най-различни етапи на масова емиграция поради несигурност, война или кризи. Една от тях е гражданската война от 1975 до 1990 г., както и годините на политически вълнения между 2005 и 2008 г.
Според различни проучвания извън страната живеят между 10 и 14 милиона ливанци, а след експлозията, дошла изневиделица в период на все по-влошаваща се икономическа криза, техният брой се увеличава.
За най-бедните и за онези, които нямат друга възможност, опасният средиземноморски маршрут през Кипър все повече си заслужава риска.
Междувременно семейство Кохрейн са стегнали куфарите си, но преди това са решили да направят едно-две неща: да подсилят стените, за да не се срути и малкото останало от апартамента, а разбитите врати и прозорци да сменят.
"Дадохме на страната толкова много шансове. Сега не става въпрос само за съпруга ми и мен, но и за нашата дъщеря Зоуи, която е на две години и половина. Тя трябва да расте в безопасна среда", казва Синди.
В деня на експлозията жената се намира на долния етаж, когато изведнъж вратата на балкона полита към нея и я удря в лицето.
Когато разбира какво се е случило, се качва на втория етаж, за да открие семейството си, но те не отговарят.
"Това бяха най-страшните четири минути в живота ми, докато не ги открих сгушени в една от стаите", казва тя.
Зоуи има тежки наранявания на главата, а съпруга ѝ Пади - на ръцете. Синди има порязвания навсякъде. Те обаче по чудо успяват да стигнат в болница навреме.
"Никога няма да забравя гледката там: хора, на които липсват крайници, всичко потънало в кръв", казва Синди. "Казах на дъщеря си, че сме на парти с костюми, на което всички се боядисват в червено."
Бабата на Пади загива при експлозията, както още близо 200 души. Ранени са около 6 000.
"Тези хора не трябваше да умират", казва Синди.
Междувременно Ливан е на ръба - не само финансово, но и политически.
Формирането на ново правителство на способни технократи вероятно би било последният шанс на страната преди фалита, но Мустафа Адиб, на когото беше възложено да състави ново правителство, се отказа.
Причината: политическите сили на страната не са съгласни на примирие в името на нов кабинет, а някои наблюдатели казват, че "политическата класа предпочита риска от нова гражданска война пред това да се откаже от постовете си".
"Имахме надежда, но вече никой не разчита на тази надежда", казва Кристин Хаузър, собственик на хотел "Боса Нова", където семейство Кохрейн намира подслон през първите дни след експлозията.
Много хора, чиито домове днес са развалини, са принудени да останат в хотели и до днес.
"Разбира се, и ние мислим за напускане", казва съпругът на Хаузер. "В момента обаче все още можем да покрием разходите за хотела, дори ако ни плащат само в ливански лири и приемаме стойността на 22 долара за стая на вечер, поради девалвацията на валутата."
Ливанската лира е загубила 80% от стойността си. Тъй като повечето фирми разчитат на внос, чиито цени скочиха рязко, бъдещето на хотелите е несигурно. Банките също така спряха хората да теглят депозити, за да избегнат колапса.
"Дори да искаме да напуснем, стана невъзможно, защото не можем да изтеглим парите си от банката", споделя още Хаузър. "Как да започнем отначало на ново място без никакъв капитал?"
Те обаче са сигурни, че ако започне гражданска война, те ще затворят хотела и ще напуснат страната, независимо какво ги очаква. Целта им е да отидат във Великобритания, защото мъжът има британски и немски паспорт, както и двете им деца.
За имигрантите в Ливан обаче положението е дори по-страшно, пише Vice.
"След експлозията много организации и групи активно изключиха хората, които не са от Ливан", твърди Фара Баба, служител по комуникация и застъпничеството в Движението за борба с расизма в Ливан (ARM).
По думите му страната е дом на повече от един милион сирийски бежанци и около 400 000 работници мигранти, но първоначално имената им не са включени в официалния отчет за изчезналите лица.
Положението в Ливан е особено трудно и за домашните работници, част от които буквално остават без работно място.
49-годишната Мериам Прадо е домашна работничка от Филипините, която пристига в Ливан преди 27 години чрез агенция за подбор на персонал, за да работи като камериерка за местно семейство.
"Работих шест месеца без заплата [която е била по 150 долара на месец], защото трябваше да им върна визата и самолетните билети", казва тя. В крайна сметка напуска заради физическо насилие над нея, но остава в страната, защото двете ѝ дъщери учат висше там.
"Преживях всичко това, но сега никой не може да ме докосне", казва тя. "Знам какви са правата ми и мога да отвърна на удара."
Както много други мигранти, тя е останала без работа, но част от тях все пак решават да се опитат да вържат двата края. Това не е случайно - много от тези хора са затънали в дългове, за да дойдат в Ливан, затова сега ги е срам да се приберат при семействата си с празни ръце.
Въпреки това една от тях - 28-годишната Турай, на която е обещана работа като учителка в Ливан - казва, че е решила да се прибере в родната си Сиера Леоне, макар да не е спечелила нищо.
"Достатъчно сме травмирани от живота тук. Нуждаем се от реинтеграция и от това някой да ни изслуша и да си върнем живота обратно. Ето за това трябва да говорят хората", казва тя.
