Едва ли има стопанин на котка, който да не е минал през това. Животното е изчезнало вдън земя, търсиш го, викаш го по име, но отговор няма. Едва след като отвориш хладилника или консерва с храна то магически се материализира отнякъде.
Това обаче не значи, че котките не знаят имената си. А че имат изключителен слух (както и обоняние), но го ползват избирателно и според собствените си желания.
Ушите на котките могат да се въртят, при това отделно едно от друго, така че животното да може да чува от всички посоки. Без да движи глава, котката е в състояние да локализира източника на звука с точност до няколко сантиметра.
Освен това слухът им е далеч по-прецизен от този на хората - ние долавяме звуци с честота до 20000 херца, докато котките - до 64 000, т.е. те чуват ултразвуци, които са недоловими за хората.
Чуват и по-тихи звуци и използват слуха си като радар, за да се ориентират за местоположението и движението на плячката си.
••• Хората могат да причинят много страдание на тези животни:
Което пък означава, че не просто няма шанс котката да не чуе, когато стопанинът я вика, но и че е в състояние да различава нюанси в гласа му - тонове, ритъм и интонация. Котките не разбират думите ни, но разпознават различните звукови модели и това, което стои зад тях - хранене, игра, внимание, или - от котешка гледна точка - нищо полезно.
Това е така, защото те обработват звуците и информацията избирателно и обикновено обръщат внимание само на това, което представлява интерес за тях. Тоест - когато стопанинът вика котката си, тя със сигурност разпознава звука, с който той се обръща към нея. Но просто не смята чутото за важно и го игнорира.
Правени са и проучвания, които потвърждават, че котките разпознават имената си.
Учени от Университета в Токио например са установили, че тези животни реагират различно, когато чуят името си, дори и да се произнася от непознат човек. Освен това го различават от други думи със сходна дължина и интонация. Знак за това е движение на ушите, опашката или главата при произнасянето на името им.
Но често избират да не реагират - за разлика от кучетата. Причината е еволюционна - кучетата произхождат от глутници и за тях общуването е от голямо значение за оцеляването им.
Котките са самотни ловци и не зависят от водач и група и съответно - няма причина да са социални.
Затова и те отговарят на повикване само ако то обещава полза.
Ако такава не се очертава, котката не се отзовава. Това обаче не значи, че не е разбрала, че я викат - тя може да помръдне ухо или опашка, което ясно показва, че е чула, че я викат.
Смята се, че по-социални породи като сиамските котки например да по-склонни да откликват, когато ги викат. По-интровертните като британска късокосместа пък са по-резервирани.
Ако стопанинът иска все пак животното да показва по-често, че е чуло, че то викат, трябва да опитва да свързва характерния звуков сигнал на името с позитивни стимули - внимание, храна или игра. Тоест да назовава котката, когато ѝ дава лакомства например.
И обратното - да избягва да споменава името на животното в негативен контекст - като му се кара или като забранява нещо.
••• Още малко превод от "котешки":
