Как Григор да се върне в играта

Налага се от самото начало да изясним основанието да пишем тези редове. Ние не изпитваме никакво нездраво любопитство, още по-малко злорадо, към личния психологически профил на Григор Димитров (когото за по-кратко ще наричаме Григор, без намек за фамилиарност). Основанието да се заемем с този коментар  e единствено убеждението ни, че става дума за голям спортист и уникални постижения, които не оставят безразлични и други като нас.

В заглавието* се употребява думата “срив”. Тя цели да изнесе на преден план известен драматизъм, но не трябва да се чете като негативна и обидна. В крайна сметка падането от 8-мо докъм 40-то място е сриване. Атаката срещу репутацията в анкетата за най-надценен тенисист по друга линия също. Самото поведение на корта, не резултатите, а човешката му страна, било гняв, било примирение, също.

Нека почнем от това, което се вижда в телевизионно предаване. Вижда се разколебан и мрачен тенисист. Гневи се от загубите си, но същевременно не изглежда изненадан от тях. Това е обща картина. По-интересни са отделни епизоди, особено този в Истанбул. Счупването на три ракети тръгна като новина по света.

Този акт е знак, но сам по себе си не е основание за значителна тревога. По-сериозен изглежда самият епизод при счупване на последната ракета в Истанбул.

Това е именно епизод, цяла сцена, а не избухване.

Има всякакви причини да се строши поредна ракета, може би скъсаните пет кордажа са такава. Но актът се разгъва в цяла сцена, която подсказва нещо повече от обикновена невротична спонтанност.

Григор се насочва към пейката, държи ракетата с пръсти, клати я небрежно, хвърля със същата преиграна небрежност поглед към публиката, стига до пейката, вдига ракетата, спира се, замисля се, след това сякаш напълно съзнателно я удря в клея, строшава я и с на вид ведрo, дори някак победоносно изражение подава ръка за финално ръкостискане на съдията. Това не е реакция, а разгърнат епизод, който подсказва по-скоро отсъствие на спонтанен гняв, и демонстрация на “контролирано” поведение. Това е завършен цялостен епизод. Вижда се, че нещата са отишли доста далеч. Далеч, в смисъл, че са извън генeрален контрол, поради което са под фалшив моментен контрол, в който гневът се оформя като поза. Противникът му Диего Шварцман беше толкова изненадан, че взе да се извинява пред микрофоните.

В мача на Ролан Гарос се видя вариация на този епизод. Един мрачен и несигурен тенисист, с готовност да загуби. И загубва срещу Виктор Троицки, след като е ясно, че има по-големи възможности от него. В този мач няма тежки епизоди на гняв. Само разстлан върху целия мач вътрешен мрак и очакване да стане нещо недобро.

Това са спорадични наблюдения. Към тях post factum могат да се добавят други, които преди този срив не правят впечатление, но след него се четат другояче и стават по-значими.

Признанията на самия Григор, че пращал по 500 рози на Мария Шарапова или влечението, против волята на треньора, да се правят самоцелни фокуси на корта са от този тип. Има и други, които повдигат въпроса как да бъдат тълкувани. Все пак от тях директно не следва нещо фатално. Но те подканят онзи, който има интерес към казуса на Григор, да се замисли по-сериозно.

Какви популярни версии обясняват това развитие на един голям талант? Из медиите могат да се забележат всякакви народни обяснения. В случаен ред ето няколко примера. Григор е изстрадал връзката си с Мария Шарапова. Мария Шарапова се месила в тренировките му, налагала се, изпила му енергиите. Роджър Рашиид го тренирал като спортист в лека атлетика и техниката му западнала, а оттам и психологически пострадал. Някакви други жени му смучат енергиите и отклоняват вниманието. Или, такъв му е характерът, див е, ни се води ни, се кара. Накрая ще се появи и тълкуване в стил Ванга, че черна сила трови душата му след черна магия. Всичко това е несериозно, включително разни клюкарски правдоподобни неща, уловени от жълти медии.

По-сериозна изглежда популярната психологическа интерпретация. Тя горе-долу казва, че по някаква причина Григор има “психолoгическa трудност”, “слабост”, “психастения” (буквално от psyche и asthenia, слаба психика). Той играе прекрасен тенис, има великолепна техника, която става повод да е сравняван визуално в специално монтирани клипове с Роджър Федерер. Но психологически се срива на корта. Към тази проста констатация се добавят вероятните причини. Нищо чудно те да са същите като по-горе изброените. В крайна сметка голяма разлика между двата типа обяснение няма. Проблемът не е само в това, че са, тъй да се каже, научно неиздържани, изобилстват от скрити противоречия и са близки до някаква народна мъдрост. Така говорят хората масово. Това е всекидневното говорене. Проблемът с популярните психологически обяснения прагматичен. Те просто за нищо не служат, от тях нищо не следва, не предлагат решения. Решенията пак отвеждат към суеверия, каквито са ролята на жените или характерът на Григор.

Но дори да бъдат стилизирани като тип наука, те пак не вършат много работа. По-наукообразното обяснение би твърдяло, че Григор има прекрасна техника, след периода с Роджър Рашиид е станал и добър атлет, но има проблем с контрола. Особеното на това наглед ясно, но иначе мъгляво обяснение е в това, че прокарва различие между техника и психология. Той е голям техничар, вади страшни топки, прави всякакви трикове, хваща топката в хот-дог със затворени очи, но... е психологически неустойчив, разбирай някак разбутан, разклатен, отслабен и прочие синоними на психастенен проблем.

В случая трябва да се смени погледът и да се мисли за обяснение, което е подходящо не само за голям спортист, но и по-конкретно за голям тенисист.

Различието, още повече дуалността, на физически и психологически страни при голям тенисист е некоректно. То по принцип е архаично, но за голям майстор e съвсем безполезно. Причината е в това, че от едно равнище нагоре тенисът не е това, което правим всички ние по кортовете, играем добре или зле, оправяме си форхенда, после той пак се разваля, после и сервиса малко нещо оправяме и така я караме нататък... любителски. И ако освен това, сме спокойни и уверени, всичко е съвсем ок. От дадено високо ниво нагоре обаче, различието между техника и психика се заличава и тенисът става комплекс от ментални операции. Така e с различни спортове, по различни начини. Но в една толкова сложна игра като тениса достигането до висока майсторска техника преформулира цялостно играта.

За повече яснота ето няколко примера. Големи тенисисти, а и теоретици на тениса, говорят за тениса с понятия като фокус, тайминг, контакт (единият от нас е имал възможност да чуе удивителния разказ на Мануела Малеева, изказан изцяло в тези метафори). Това са ментални операции. Наглед фокусът е насочване към топката, гледане в нея, един вид физическа активност. Пак наглед, контактът с топката е съприкосновението й с ракетата, физическо събитие. И, особено важно, пак наглед, тоест гледано отвън, таймингът е конфигурация на движенията, така че всичко да става в подходящ момент. Това обаче са привидности. И трите метафори визират ментални състояния за онзи, за когото се очаква да има добър тайминг, да осъществи прецизен контакт, да има прецизен фокус. Особено ясно трябва да изглежда това с таймингa, който е вътрешно състояние, не е часовниково време, не подлежи на измерване, а е по-скоро развита вътрешна нагласа и усет.

Може да се запитаме къде отива тогава техниката, добрата комбинация на физически операции. Никъде не отива, тя си е там, но  е внесена/интегрирана в един вътрешен живот/процес. Тя е физически пред нас, но само за нас, наблюдателите. За големия спортист тя е интериоризирана, пренесена е вътре в особен негов свят и в нeгова ментална динамика. До това вътрешно пространство нямаме пряк достъп, независимо какво се говори за него, как то се коментира и кой какви мъдри акъли дава. И не става дума за психологическа сфера, от която идват инструкции към физическите движения. Става дума за изцяло ментално измерение, за ментално-скрита координатна система, която тенисистът обитава. И я обитава свободно, спокойно, с лекота, или обратно, с повишена тревожност. Тук има динамика и за нея може да се съди по всяка деликатна разлика в поведението на корта, по всяко колебание в техниката. Виждаме събития в макропространството, а там ментални операции няма. Тези събития са за нас знаци за нещо друго, вътрешно, но поглед в него нямаме. Както е според преподавателските методи при източните бойни изкуства.

Поглед в това вътрешно пространство няма и самият спортист, в частност тенисист. Той го обитава, живее в него, вътре е. Тук трябва да спрем изкушението да говорим за съзнателно и несъзнателно, защото нещата се объркват още повече. Просто да приемем, че това е състояние като радост, страх, любов. Ти си вътре в тях, отвътре виждаш света по свой си особен начин и там протича за теб живота като тенис, а именно като мрежа от вътрешни операции. Но те не могат не само да се наблюдават отвън, но и да се опишат от теб по прозрачен начин. Като почнеш да ги описваш, влизаш във всеобщо приетия език, в установения и валиден за всички начин на изразяване, стигаш и до клишетата на коментаторите.

От тази картина на въвеждане на външните действия във вътрешно пространство и трансформацията им в ментални операции следва ли нещо и какво може би следва в конкретния случай.

Първият извод е, че не става дума за елементарна психологическа слабост, тип мека психастения, а за по-цялостно разстройване на този вътрешен свят, на неговите основи и граници. Фрустрирано е поддържането на тази укрепваща физическото постижение нагласа, а именно изключване на ума и отпускане в интуицията, каквото и да означава тя. Вероятно това е отпускане в състояние на доверие, че нещата ще станат от само себе си по най-добрия начин. Нещо като нагласата, че сякаш “светът се грижи за мен”, а моята роля е да не се съпротивлявам. Онова, което наистина оказва съпротива при напрежение, е умът, мислите, които ни обземат. Те са обстоятелствени, натрапливи, създават визуализации на резултата от действията ни. Този въображаем “живот” е само баласт, плод повече на страх от провал. Изключването му е от ключово значение. Но капацитетът за изключване не е даденост, а се изгражда. Както при техниките за медитация, при които чрез успокояване, уталожване на умствената дейност, се цели пребиваване, отпускане в безмисловно, но будно състояние.

Второ, тъй като наблюдаваме тенденция, идеята, че всичко ще се възстанови и ще се върнем в световната десятка, ако направим по-сериозно усилие, е напълно несъстоятелна идея. Усилието може да е равносилно на насилие и да влоши нещата. Да се научиш да не упражняваш насилие над себе си вероятно е важен попътен урок при всяко търсене на ефективност. Тъкмо обратното извършва Григор на корта чупейки ракетите. Те са само заместител на обекта на агресивния му изблик и не е съвсем ясно кой е същинският обект.

Трето, необходимо е възстановяване на равновесието в цялост, по-точно на вътрешната лекота и свобода на този свят. Той трябва да стане отново свой, да бъде един вид дом с уют, а не терзание, не и усилие.

Четвърто, по-конкретната работа по успокояване и постигане на устойчиво равновесие изисква разделяне на две неща: техники от рода на медитациите и дългосрочна, спокойна психотерапевтична работа от типа на анализата.

Пето, екипът на Григор, независимо от прекрасните си намерения, е вероятно условие за настоящата фрустрация, част от проблема. Затова или или трябва да се осигури известно дистанциране от екипа, или евентуалната психотерапевтична работа да включи и екипа и най-близкото му обкръжение, за да се разбере как те взаимно усилват ефектите от порочния кръг, в който той се намира.

Тук е нужно едно отклонение и пояснение от диагностичен характер. Ако потърсите в Гугъл “провалени таланти в тениса” (wasted+tennis+talents) ще видите списъци от тенисисти, смятани за гениални, но в един момент тръгват надолу, нещо се случва. В общия случай няма обяснение или има много, подобни на горните популярни, подходящи за жълта преса. Да вземем особено драстичния за нас пример с Александър Долгополов. За него се знае, че има сериозен проблем с рядка хронична болест на черния дроб. Това може да е причина, но не е достатъчно. Долгополов има уникални сервис и слайс, просто неповторими. Но вижте историята му за десетте последни години. На 15 години той е чудно момче, което лети с лекота и свобода по корта, с огромна радост в очите, празнува и живее в полета си. На 20-21 години е променен, но все пак двата редки удара остават, движи се добре, като цяло има добри постижения. Сега, още пет години по-късно, той е в списъка на пропилените таланти. Който се интересува недвусмислен пример, нека просто види снимки и видео в интернет. Промяната е поразителна, в лицето, в жестовете, в обикновеното ходене, а по-нататък в цялата припряност на ударите, срещу която талантът му се бори, но не съвсем успешно. Това не е обикновен психологически проблем, както думата “психологически” се употребява във всекидневното говорене. Тук става повече дума за цялостната еволюция на света на менталните операции, които са самият тенис, през десетилетието от 15 годишна възраст до днес, 27 годишна възраст. Нещо се е пречупило, не е успяло да се пренесе напред в годините. Този въпрос е особено съществен и на него трябва да се обърне внимание по специален начин.

При Григор става дума за аналогично състояние, това е нашата хипотеза. Никакви треньори, жени, характер и прочие народни поверия, макар това да са наблюдаемите неща. Григор стига до 8-мо място в едно леко, левитиращо състояние, с момчешка невинност и непосредственост, те са изписани по лицето му. Това е звезден миг, но не е устойчива тенденция. Преносът на това състояние в годините напред е проблем, то е задача, а не очевидност. Как твоята лекота, въздух, летеж се движат заедно с теб напред и не те напускат не е ясно, още по-малко е гарантирано. Тук нещо се е променило и няма да се върне, дори външните катализатори (от Шарапова до характера, който също е външно условие) да бъдат елиминирани. Просто няма външни условия. Ако аз се уплаша до смърт като войник във Виетнамската война, след като войната спре аз не съм автоматически освободен и не се връщам в състояние на момчешка невинност. Станало е нещо необратимо.

Този момент си струва да бъде разбран, за да не влезе Григор в общ списък с Долгополов и други в тъжната десятка. Малко по-конкретно: става дума за проблематичен пренос, за преминаване отвъд граничната зона на момчето към следваща фаза на зрялост. В този преход нещо е станало, или по-скоро не е станало. Момчето праща по 500 рози, прави весели трикове по корта, има изражението на невинност като Моцарт във филма на Форман. Но тази невинност е привидна и нетрайна. Тя е останала назад и сега е по-скоро наивност, която прикрива вътрешната фрустрация.

И така, питаме: как е възможно твоята лекота, свобода, левитиране да не те напуснат на 23-25 години? Как да не отпаднеш от тях, как да останеш в тях трайно. Това питане налага да се приеме, че преходът не е затворен в спорта. Той е по-цялостен и изисква на постиженията в спорта да се гледа в перспекетивата на една обща еволюция на личността. Постиженията, казано с думи прости, са постижения в живота ти въобще, а не светкавични изпълнения на корта. След като изоставихме разделението между техника и психика, трябва изоставим и разделението между “това аз съм тук на корта и съм адски добър” и “това аз съм тук сам и мога да безобразнича” – в главата, в тялото си, сред хората.

Нека дадем един пример. Подобна ситуация имаме с интегрирането на езика у малкото дете, между 1 и 3 годишна възраст. Детето, което проговаря не знае, че го прави. За него това е игра като всяка друга. Но когато започва да гледа на себе си, и на речта си, през погледа на другия (всеки близък възрастен индивид), в говоренето могат да настъпят различен вид смущения. Може дори достъпният дотогава език напълно да се отдръпне. Изводът е, че и смущението и страховете възникват едновременно с външния поглед върху нас самите и всичко, което си въобразяваме за него. Започваме да си представяме себе си и да “съдим” – добри ли сме, лоши ли сме? “Неуязвими”, или непобедими сме до момента, в който липсва тази алтер-рефлексия. Към този пример може да бъде зададен въпросът как с порастването, влизане в зрялост, приемане на външен поглед към себе си като собствен, усложняване на жизнената ситуация, как все пак съхраняваме способността си за говорене. Как детската интегралност на говоренето се пренася напред? Това не е очевидно.

И така, да продължим:

Шесто, пред евентуален и дори препоръчителен терапевтичен процес стои задачата да се възстанови тази интегралност. Тя би била вече вторична, постигната по разбираем път с осъзната цел, а не естествено дадена. Как, грубо казано, да се възстанови загубената по пътя спонтанност? Ученето на спонтанност би следвало да е оксиморон, две изключващи се понятия. И все пак, тъкмо в това е основата на големите постижения, независимо дали са в спорта или в друга област. Затова заниманията с изкуства се прeпоръчват като съпътстващ фактор за развитие на личността. (Би могло да се окаже, че Григор не се нуждае от ортодоксална терапия, а от занимания с музикален инструмент, например.) Целта би била да се осигури преход на този вътрешен свят във времето напред, да се възстанови неговата континуалност.

Седмо, както защото тенисът не може да спре, за да чака резултати от несигурна анализа, така и поради самостоятелната си значимост нужна е по-специфична техника за вътрешно – нека го наречем условно – владеене, равновесие. Тези техники са доста развити днес, те са от типа на медитациите, могат да се приспособяват за тенисист. Джокович практикува подобни упражнения.

Осмо, двете измерения формират единна програма. Те не трябва да се отдалечават напълно едно от друго. Би било добре терапевтичната работа и медитационните техники да се координират помежду си и взаимно да усилват ефектите си.

Девето, добре е да се помисли за радикални промени във всекидневието, които да набавят чувство за необичайност, за нова среда, да счупят обичайните канали, по които тече всекидневието на спортиста.

Обичайните мерки в такива случаи са мерки от всекидневието. Грижат се за теб, гледат те по-внимателно, стават по-любезни, чудят се и се тревожат, гледат да ти осигурят какво ли не. И чакат да се случи нещо, а то не се случва. А ти забелязваш това и ставаш подозрителен и враждебен. Всичко това не работи. Необходимо е ново речно корито, в което да потече и да проплува напред онова, което си бил самият ти преди само три години. И трябва да се мисли в голяма стратегическа схема, а конкретните неща да се подбират, пробват, приемат или не попътно.

Разбира се, ако всичко това е известно на екипа на Григор, ние нищо ново не добавяме. Надяваме се да ни бъде простена намесата. Правим го от загриженост и чувството, че напред го чака светлина, стига да може да я види.

Накрая още нещо важно, дори фатално: Григoр трябва истински да желае да излезе от това състояние, по най-искрен начин. Никаква програма по извеждането му от срив няма да проработи, ако той я бойкотира. Това, обаче, се разбира от само себе си.

*Оригиналното заглавие на текста е: Защо се срина Григор Димитров и какво може да направи за себе си?*

И двамата автори са непретенциозни любители на тениса.