Мога да танцувам право хоро, ръченица и нещо, което е малко по-сложно, но не му знам името. Иначе чудесно пасва на „Бяла роза" - класическия химн на една средностатистическа българска сватба.
Хич не се гордея с липсата на познания в тази област. Някога учителите ми по музика и физическо възпитание буквално се раздаваха, когато трябваше да учим народни танци, а аз... ами аз, като повечето ми съученици, гледах да се скатая. Къде ти ще се мери диското, хард рокът или уейвът с някакви си там Дайчово или Дунавско хоро?
Пък и голям срам беше да ги умееш тия „селски" неща.
Сега времената са други. Усетих зараждането на тренда още преди четири-пет години, когато две мои близки приятелки и съседки на шега се записаха в някакъв клуб за народни танци и, така да се каже, се хванаха на хорото. Ходеха два пъти седмично, вечер, и докато аз се прибирах омърлушена от тъпия работен ден, те ме засичаха на паркинга със своите зачервени бузи и ритмична походка, за която чистосърдечно им завидях.
И за разлика от всички други пъти, когато решително са тръгвали я на фитнес, я на някаква гимнастика точно като мен - и пак точно като мен след няколко посещения са се отказвали, този път си станаха част от клуба, танцуват безотказно и до днес и това си е.
Освен това, покрай танците се сдобиха с цяло ново общество от приятели, с които общуват и извън „мегдана", участват в разни тридневни състезания из страната, организират си партита - и изобщо обогатяват живота си по най-приятния начин - потропвайки хорце.
Междувременно из социалните мрежи взеха да циркулират разни клипове, в които млади „моми" и „момци" така кръшно подскачат в български фолклорен ритъм по разни сватбарски дансинги, че без да искам, докато ги гледам, рамената ми се изправят, шията ми се изпъва и кракът ми започва да потропва в такт. И да, гордост някаква ме обзема...
Реших обаче, че ще се пробвам и аз на хорото в един много конкретен момент.
Пътувам в командировка в един мразовит ноемврийски ден. Петък е, мен ме чака работен уикенд, разбира се, че ми се спи, че съм забравила да си взема важни неща и че имам куп недовършена работа вкъщи. И естествено, настроението ми е мъгляво, а нуждата от силно кафе - вопиюща. Спирам на първата възможна бензиностанция на магистралата и дори не забелязвам двата автобуса, паркирали непосредствено до сградата й - иначе определено щях да подмина само при мисълта на каква опашка трябва да се подредя за тоалетна.
Докато се мотая между щандовете и се чудя с какво да подкрепя изтерзаната си душа, отвън шеметно се спряга някаква организация и само след минута се чува класическо българско ганкино хоро (после разбрах, че било ганкино - не го знам от само себе си). Наоколо започват да се трупат хора с банички и кафета в пластмасови чашки, продавачите надничат любопитно зад касите си, а бензинджиите са зарязали колонките и втренчено следят какво се случва.
Изведнъж, ама като че от нищото, от всички страни се спускат хора, които за секунди се закопчават с ръце един за друг, изправят снаги и зарипват като един в забележително хоро. Извиват го измежду паркиралите коли, веят едни бели кърпи, викат „ииихууу" от сърце - абе изобщо да настръхнеш от удоволствие!
И така, с този спомен два месеца по-късно, след новогодишните стомашни извращения и учудения от непостоянството ми кантар, решавам твърдо, че ще се запиша на народни танци.
Хем да се раздвижа, хем да сваля мазния срам около талията си, хем така от сърце и аз да потропвам в неравноделен такт и да извиквам от сърце „иииихууу".
Първият проблем при такова спонтанно решение обаче се оказва групата, в която да се запишеш.
Всички клубве предлагат занимания за начинаещи и за напреднали, но понеже си следват определена програма, не можеш просто ей така на по всяко време да влезеш в класа на незнаещите. Да, за периода на изчакване меракът ми може да се е поохладил или пък да ме затиснат отново обичайните мързелни зимни състояния.
И тъй като и в трите клуба, в които пробвах да се хвана на хорото, това трябваше да се случи едва след няколко месеца, реших да си намеря по-подходящ за такива артистични натури вариант.
За разлика от зумбата и стрийт танците, които са част от програмата на повечето фитнес и спортни центрове, горките български народни танци там хич ги няма. След кратко разследване обаче намирам занимания за начинаещи, които можеш да посещаваш когато си поискаш, стига да си на линия в ранния неделен следобед. Чудесно!
Появявам се в залата с обичайния си спортен екип от спининга, което е съвсем удобно. Тъй като съм още далеч от някакво постигнато ниво, не се нуждая и от скарпини, къса поличка и коланче.
Самата „тренировка" започва с разгряване, което представлява нещо средно между лека стречинг гимнастика и балетен екзерсис. Важното е да се разгреят добре ставите, защото подскачането след това е интензивно.
Неусетно от загрявката се преминава към усвояването на отделни елементи. Треньорът ги изиграва бавно и броейки и го прави толкова пъти, колкото е необходимо на всички да си разплетат краката. След това отработеното движение се изиграва на хоро. Ритъмът се редува, като се започва с по-ненатоварващите хора, с по-леки за изпълнение стъпки.
Системата е направена така, че няма как да ти стане скучно, нито пък да се почувстваш пълно дърво - има достатъчно време да схванеш стъпката и да си я превърнеш в механизъм.
Самата тренировка продължава един астрономически час, като за моето първо участие в подобна активност успях да науча елементарните стъпки на четири хора и тези на класическо сиртаки.
Трябва да ви кажа, че удоволствието наистина е голямо, защото освен с физическата тренировка и аеробна гимнастика, си тръгваш с истинско знание. За разлика от зумбта например, която те уморява до смърт, но на нито едно от „тренировъчните" парчета там няма как да се разхвърляш, ако утре го чуеш в дискотеката!
Все едно да рипнеш да играеш аеробна гимнастика, когато някъде зазвучи хит от осемдесетте. Така че, дето се вика, след първото ми посещение в клас по народни танци почти съм готова за кума!
Да танцуваш винаги е много приятно, а предимството на българските народни танци е, че и повечето от нас имаме някакви спомени, свързани с песните, върху които се танцува. Господинът до мен например неуморно си припяваше, докато подскачаше лекичко и в края на тренировката ентусиазмът му стигна до няколко отчетливи „оп-опааа" като знак на истинско удоволствие. Хубаво му беше на човека!
Един личен съвет - непременно си вземете хавлиена кърпа, защото ще се потите сериозно. И минерална вода, за да възстановявате водния си баланс. Имайте предвид и че на следващия и по-следващия ден мускулите ви, ако не са тренирани, могат да пооткажат да ви служат както обикновено. Така че ще си дадете сметка какво натоварване е за краката например обикновеното слизане и качване по стълби.
Болката обаче е приятна, защото ви напомня, че сте раздвижили тялото си и сте му дали нужното предизвикателство, като при това не сте се лишили от истински душевен кеф. Че е така ви гарантирам, защото вече цяла седмица си припявам наум „Цъфнало цвеке шарено" и чакам неделята, за да се хвана на хорото и да си го изиграя. Ихууу!
Препоръчано (и изпитано от авторката) място за суперначинаещи
Ориндж център, Парадайз мол
Клубове за народни танци с висока репутация
„Чанове", „Жар птица", „Витоша"
Марче ще споделя опита на моята малка внучка.Решили десетина деца на принципа фръц–фръц да учат южно корейски танци.Нищо лошо казвам аз –какво пречи да усвоите нашите фръц–фръц танци.Приеха го с присъщият младежки възторг.Без учители,без афиширане–само идея на младостта.Щях да падна от коня като чух извод от Хари Потър поколение–Уважавай южнокорейско–не забравяй българското.Поклон пред родителите на тези петнадесет годишни деца.
Е, нещо много ги намотахте. Еленино си е Еленино. Т. н. "Бяла роза" е Криво хоро - тракийско, да кажем. А Джунгурицата е от Македонската област. Не че не може да се играят едни стъпки на друга мелодия, но е проява на много лош стил да друсаш стъпки от една фолклорна област на мелодия от друга. А що се отнася до броя на хората - май корифейте като проф. Дженев, Филип Кутев и др. не знаеха за 200 хора. Но пък новите хореографи са по-безочливи и по ги бива да измислят неща, които не са били. От друга страна - ако вземеш това как се играе едно хоро в едно село, малко по-различно същото в съседното село, умножиш по броя на селата и сложиш нови имена - стават няколко хиляди. Но! В края на краищата важното е да се играе! И да не се мисли, че точно в нашата група е единствено верното. Иначе клубовете стават като секти - както има стотици църкви в Щатите.
Ааа, значи можело да пишеш и свежарски статии