Културата е като нАуката (с ударение на първата сричка). Нещо далечно и свещено. Нещо неподвластно на реформи - това е кощунствено посегателство. Нещо уникално неповторимо, което другите народи си нямат. Крепител на българщинАта (с ударение на предпоследната сричка).
Реформата е като събиране и изваждане. Отдел "Четмо" и отдел "Писмо" се обединяват в отдел "Четмо и писмо", а отдел "Четмо и писмо" се разделя на отдел "Четмо" и отдел "Писмо", както пишеше Валери Петров уж за едни други времена.
По тоя почин Министерството на културата е тръгнало да реформира филхармониии, опери, балети и театри. Със счетоводен мотив - 60% от бюджета на министерството отива за издръжката им, а пари от билети изкарват единици. И толкова оркестри, трупи и прилежащите им сгради са твърде много за малкото ни население.
Протестът срещу реформата в културата е като политически карнавал. Кметът на Пловдив Славчо Атанасов ще прави гладна стачка в защита на Пловдивската опера, и ще поведе музикантите от оперно-филхармоничното дружество, което ще се сведе само до филхармония, да изсвирят Ленинградската симфония на Шостакович под прозорците на Министерския съвет.
Както в управлението на всяка сфера, така и управлението на културата може да избегне скудоумия и какофония, ако се върви от простото към сложното. Ако се заложи не на счетоводен модел, а на дългосрочна държавна политика за развитието на културата. Ако се търси подкрепа за нея както от творците, така и от широката публика, за която е предназначен културният продукт.
Първият прост постулат на такава една политика следва да бъде, че твърде многото държавни културни формации са ненужни, но не защото излизат скъпо, а защото не могат да осигурят качествен продукт. Не може в почти всеки областен град да има филхармония.
Правителството на Иван Костов и тогавашният културен министър Емма Москова обединиха оперите и филхармониите в провинцията в оперно-филхармонични дружества (ОФД). И това изглежда не е достатъчно.
Но значи ли, че ОФД-Пловдив трябва да се сведе до филхармония, а ОФД-Русе - до оперен оркестър? Та това са градовете с най-богати музикални традиции у нас, с легендарни оркестри и диригенти, и с публика, петимна да слуша симфонична и оперна музика.
Затова, вторият прост постулат на една такава политика следва да бъде, че натрупаното трябва да се развива. Държавата трябва да инвестира и да помага за повишаване на качеството там, където има натрупвания и където продължава да има виталност. Не може и не бива цялата висока култура, подкрепяна от държавата, да бъде съсредоточена в София. Защото без вътрешно-национална конкуренция, високата национална култура няма да е особено висока.
Трето, трябва да се мисли и за относително равномерно за територията на страната развитие на центрове на висока култура. Една съвременна европейска държава трябва да осигурява относително равномерни условия на човешко развитие, което предполага и държавна грижа за култура за всички региони.
Не бива елитните държавни културни институти да бъдат съсредоточени в половината от страната. За целта, дори и да няма особени традиции в друг крупен градски център, държавата следва да подкрепя и насърчава развитието на филхармония, опера и театър в него.
28-те областни центъра са неадекватно много за територията и населението на страната, а и политиките на ЕС са насочени към региони. Затова може би е най-удачно и културната политика да стъпи върху 6-те района за планиране, на които е разделена страната, и да подкрепя "пълен пакет" от музикални, сценични и визуални държавни формации в техните центрове.
Четвърто, в редица областни градове или няма публика за местните театрални и музикални състави, или салоните се пълтнят само при гостуване на изпълнители от София. Вместо да реже от раз обаче, държавата, в сътрудничество с общините и бизнеса би могла да потърси начин за развитие на местния състав. Дори един провинциален театър вече да не е държавен или да остане със символична държавна подкрепа, държавата може да помогне той да продължи да се развива под друга форма на издръжка.
Пето, държавната политика към културата не трябва да е политика на оцеляване, дори когато става дума за национални културни институти, които винаги ще бъдат държавни - като Софийската филхармония, например.
Държавната културна политика трябва да поддържа стандарти на качество към тези институти, независимо от родната конкуренция, която сама поставя такива стандарти - в случая например конкуренцията на Симфоничния оркестър на БНР и Нов симфоничен оркестър.
Менажирането на държавните културни институти трябва да бъде прозрачно за професионалните гилдии и публиката, за да е ясно какво и как се прави не просто с бюджетни пари, а с национален потенциал. А понякога трябва да се започне съвсем от нулата. Например в зала "България" тоалетните да не приличат на гаров клозет, а призивът за изключване на мобилните телефони преди концерта да не започва с "Уважаема публика", а с "Уважаеми дами и господа".
