Микрофони много, журналистика - хич

"Виждате каква свобода на словото имаме. Не можем да преброим микрофоните. Не знам в Щатите как е. Толкова много медии дали имате във вашето пространство?..."

Това са думи на премиера Бойко Борисов, отправени към американския посланик Джеймс Уорлик на съвместната им пресконференция в понеделник в Академията на МВР.

На пръв поглед прав е премиерът, който на око изброил поне 30 микрофона и диктофона пред себе си. Много медии, значи у нас трябва да има голям медиен плурализъм.

Трябва, трябва, ама надали. Българската медийна среда е на път да открие нова диалектическа зависимост между количеството и качеството - колкото повече медии, толкова повече еднообразие и слаба журналистика.

Причините? Съвсем тривиални - рибата се вмирисва от главата.

Първата е, че медиите не печелят от медийния си продукт (много от тях са откровено губещи), а от влияние. Което означава поръчково обслужване или оплюване, и което носи изгода на собственика в други негови бизнеси или директно кеш.

Втората е, че медийният бизнес у нас е срастнат с политическата власт. Затова няма никакъв проблем напълно опозиционни довчера медии веднага да врътнат дискурса на 180 градуса с идването на новото правителство на власт.

Третата е, че у нас няма критична маса свободна и професионална журналистика и критична маса гражданска публика. Това обаче в немалка степен е резултат от първите две причини.

И така, имаме поне три, и почти винаги взаимно свързани, причини за големия брой микрофони - много бизнес интереси, търсещи публично влияние за препиране на бизнес, много бизнес-интереси, търсещи политически слугинаж за препиране на бизнес, и все по-евтина и непретенциозна журналистическа работна ръка, която може да препира - често дори без да подозира, че го прави - чуждите интереси.

Но има и съвсем "пазарно-битови" причини. Като например, че за една кабеларка е много по-евтино срещу "хванати от улицата" репортерка за 300-400 лв. и оператор със сватбарска камера за още толкова, да бълва собствени новинарски емисии, отколкото да пълни програмата си с каквото и да е друго, което ще й излезе по-скъпо. А и е някак си престижно всяка кабеларка да си има „собствени" новини и да може гордо да се нарече телевизия.

В големите ефирни телевизии обаче професионализмът изобщо не е кой знае колко по-висок. Сутрешните блокове сякаш нарочно са напълнени с лишени от всякакви качества водещи - дали не с цел на този фон политиците да изглеждат гениални и да се чувстват напълно обезопасени от неудобни въпроси?

Новинарските емисии пък са изпълнени от стендъпи на живо във вечерните емисии, при които млади репортерки или репортери стърчат пред официална сграда с гол в ръката микрофон и напрегнато разказват  - сякаш току що сме изстреляли трети космонавт - какво се е случило на пресконференция в тая сграда още по обед. А на въпросната пресконференция желаещите, да не говорим за способните, да зададат смислен въпрос, са били в пъти по-малко от броя на добре пласираните микрофони.

Впрочем, в България никога не сме виждали традиционната западна гледка с удължителите тип въдица за микрофон, чрез които се пази личният периметър на брифирания и се осигурява нормална визия за камерата.

У нас микрофони и диктофони се тикат буквално в зъбите и ушите на премиер, президент, министър, а десетки камери се блъскат за по-добра визия като на фронтова линия. Първите няколко секунди от новинарското видео на всяка телевизия запечатват борческия момент на нейния оператор със стърчащата пред камерата му коса на репортерка от конкурентна медия, или със снопищата от микрофони и диктофони, закриващи половината от лицето на брифирания.

Микрофоните стават все повече, а журналистите все по-често са само стойки за микрофони. Причините са съвсем тривиални - журналистиката не е това, което трябва да бъде.

Първо, защото журналистите стават все по-некомпетентни - работата им изисква специализация по ресори и трупане на опит с години. В повечето електронни медии това няма как да се случи, когато един журналист отразява в един и същи ден събития с най-различна тематика.

Второ, защото журналистите не виждат смисъл "да се хабят", когато медиите им са превърнати в пиар машини на силните на деня. Журналистът трябва да хвърли много повече усилия да се пребори с началника си, отколкото с обекта на своята журналистическа работа.

Трето, защото професията е станала толкова непрестижна (хеле пък в очите на самите медийни началници, за които всеки друг може да върши същото и срещу по-малко пари), че липсата на по-добра алтернатива в друга медия превръща запазването на мястото в самоцел.

Напълно безсмислено е у нас да има толкова много микрофони, след като всички излъчват като от една и съща радиоточка.