Той дойде у нас без жена си, пратена за посланик в Белград, и с Вазов на уста. С блага физиономия на протестантски пастор. Трябваше да мери ръст с високата летва на предшествениците си Джон Байърли и Нанси Макълдауни, издигнали се високо в кариерата след пълен или съвсем кратък мандат в София.
Загладеният мистър Уорлик обаче влезе в обувките на безпардонния мистър Пардю - посланикът на САЩ у нас, в чийто мандат България влезе в НАТО. Липсва му всякаква дипломатичност - не само в подбора на изразните средства, но и на темите, по които взема публично отношение. Всъщност, няма тема, по която негово превъзходителство да не се изкаже, и то по най-безцеремонен начин.
Джеймс Уорлик няма никакъв проблем да отиде изневиделица в кабинета на икономическия министър Трайчо Трайков и да му иска обяснения за преговорите с Москва за газа. После да отиде във Варна, за да следи изкъсо финала на договорките в Евксиноград. После открито да лобира за щатската компания „Шеврон", която шяла да изкара несметни количества шистов газ от българското черноморие.
След това пък да лобира за друга друга щатска компания, която щяла да залее България с ток от слънцето - нищо, че това е най-скъпото електричество, и че има и далеч по-слънчеви страни от нашата, които странно защо не са се сетили да поканят американците.
После да се изкаже за българските роми във Франция, сякаш България не е 27-а членка на ЕС, а 53-и щат на САЩ. После, и само ден след като е обявил, че България не е полицейска държава, да заръча полицаите, участвали в бруталната полицейска акция в Кърджали, да бъдат наказани, ако се докаже вината им.
През последните 20 години американските посланици у нас винаги са играели ролята на ментор на управлението. Ресурсът на влияние при това далеч не е само задкулисно-дипломатически, а съвсем открит - чрез медийната публичност. Посланикът на САЩ играе ролята на независим властови център, призван да контролира и направлява българския управленски елит.
Този независим властови център е легитимен априори - доколкото родният елит е порочно заченат, легитимен е и апостериори - доколкото препотвърждава авторитета си чрез широка публичност у нас. Така на практика посланикът на САЩ в България е като губернатор на щат - не само разполага със сериозна институционална власт, но и с демократична легитимност - чрез пряк избор от народа. В случая ролята на пряк избор играе всенародното харесване чрез обилното присъствие в медиите.
Точно тук обаче е проблемът на губернатор Уорлик. Широкото присъствие в медиите не води задължително до всенародно харесване. Още повече, че предпоставките за това значително са намалели.
От две години и половина България е член на ЕС и ролята на ментор играе Европейската комисия. Но родният управленски елит отпреди това си има и втори външен коректив - САЩ. Съдържателно и двата коректива като цяло се припокриват, но доколкото България се интегрира в ЕС, корективът САЩ е станал вторичен. Но не само това. Корективът ЕС е всетематичен в слабо персонализиран вид чрез своите комисари, говорители, посланици, докато корективът САЩ се опитва да покрие всички теми в суперперсонализиран вид в лицето на посланика.
Задачата става още по-сложна, когато суперперсонализираният коректив има за свой обект едно суперперсонализирано управление. Което, освен това, не само все още разполага с широка народна легитимност, но също се опитва да играе ролята на антиелитен властови център и да се държи като външно за българската управленска среда, която все крие скелети в гардероба.
Накрая се оказва, че България има за свой коректив и ментор три властови центъра - Брюксел, Бойко Борисов и американският посланик в София. Те са на една писта и са в конкуренция помежду си.
Американският посланик обаче не само че е в най-външния край на пистата, но и трябва да съчетава институционалното многообразие на еврокомисията с харизмата на премиера Борисов, за да им бъде достоен съперник. Поради това посланик Уорлик е обречен да стигне последен на финала, ако изобщо успее да финишира.
Много по-умно би било, ако САЩ заложат на щафетното бягане и се откажат от идеята за медийно хиперактивен посланик в София. А още по-умно би било, ако промяната в дипломатическата стратегия дойде преди посланик Уорлик да успее окончателно да досади на българската публика.
До края на дипломатическия му мандат в София има твърде много време, в което той да изгради друг образ, по-далечен от губернаторския.
