Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Байдън, Макрон и възходът на безличните мъже в политиката

На тях не им трябва да са вълнуващи, те са достатъчно скучни и "сигурни" и това е силната им страна Снимка: БГНЕС
На тях не им трябва да са вълнуващи, те са достатъчно скучни и "сигурни" и това е силната им страна

Забравете за Макиавели. В света на съвременната политика вече не е по-добре да се страхуват от теб, отколкото да те обичат. Нито пък е по-добре да си обичан.

Ключът към успеха в хиперполяризираната политическа култура на Западния свят, към която попадаме и ние, е да не бъдеш нито едното, нито другото.

Ако не вярвате, достатъчно е да отправите поглед към снимките от срещата на Г-20 в Рим от последния уикенд на октомври, където събрани един до друг стоят американският президент Джо Байдън, френският му колега Еманюел Макрон, италианският премиер Марио Драги и най-вероятният бъдещ канцлер на Германия Олаф Шолц.

Държавните лидери на едни от най-големите икономики в света са си лика прилика и то не само по отношение на това, че са богати и бели мъже, но и заради нещо друго - заради факта, че в собствените им държави гласоподавателите ги намират за най-малкото... безлични.

Ще каже някой, как така може да наречем Джо Байдън безличен, когато преди година той победи на изборите за президент на САЩ, събирайки рекордната подкрепа от 81 268 924 гласа - най-много в историята на американските избори?

Да, но година по-късно той има толкова нисък рейтинг на доверие, че единственият с по-слаб резултат от него на този етап от мандата си е предшественикът му Доналд Тръмп. А дори и в собствената му Демократическа партия на Байдън се гледаше по-скоро като на компромисна кандидатура, която може да победи Тръмп на изборите, отколкото като на вдъхновяващ кандидат, който да кове пътя си с идеи, политики и личен пример.

Снимка: БГНЕС

На предишните президентски избори във Франция Еманюел Макрон беше новото и свежо лице, което обеща да обнови републиката и да я поведе в нова посока. Близо един цял мандат по-късно рейтингът му е едва 41%, срещу него имаше вълна от протести, а от грандиозните планове за възвръщане на френското величие... засега страната не е видяла особено много на практика.

Колкото до Марио Драги, той е назначен премиер и дори не е печелил избори, за да оглави правителство. Напротив - беше избран на поста именно като нужното успокоително хапче, което да усмири страстите в южната европейска държава и да внесе малко ред - нещо като "тайм аут" за италианската политика, в който партиите да съберат сили и да се подготвят за нова битка през 2022 г.

За Шолц все още малко може да се каже, но на практика неговите Социалдемократи (СДП) успяха да вземат първата си изборна победа от 2002 г. насам, едва след като през последните седмици от кампанията конкурентите им от Християндемократическия съюз и Зелените направиха значително количество грешки и се замесиха в скандали. СДП за разлика от тях просто не направиха нищо толкова съмнително.

Общото между тези държавни лидери, а и редица други политици, както в Европа, така и конкретно в България, е, че те се явяват "компромисния" избор. И това е един от ефектите на онази вълна на възход на крайното дясно, която се наблюдава в Запада от средата на миналото десетилетие насам.

Радикални, остри и гръмки политици се вляха в политическия живот, трупвайки сили на база популистки обещания и националистически, консервативни идеи. Тази вълна доведе Доналд Тръмп като президент на САЩ, донесе Брекзит на Великобритания и вкара някои крайнодесни партии във властта в много държави от Европа.

Това обаче избута махалото в другата посока - да се търси отговор на тази радикална вълна. Именно тук се появиха и "семплите" политици - достатъчно компромисни, че да може оптималното количество хора да се обедини зад тях и да ги издигне като единствен сигурен отговор срещу разтърсващото влияние на популистите.

Проблемът е, че при този избор най-често се гласува "за най-малкото зло", а не за нещо, в което вярваш. Гласува се на сигурно - за човек, за когото знаем (или поне предполагаме), че няма да прави чак такива глупости.

Така Тръмп беше победен от един политик, за когото се знае, че е много добър приятел на предишния президент Барак Обама, че защитаваше реформата му в здравеопазването и че... го има. Основният коз в цялата кампания на Джо Байдън, който обедини зад себе си дестки милиони души, беше един - че не е Тръмп, че обещава да бъде негов антипод.

Каква е платформата, стояща зад това обещание "Няма да бъда като Тръмп"? Какво е идейното и политическо съдържание зад подобен слоган? "Да" на мерките срещу коронавируса и ваксините и "Не" за крайножестоките мерки срещу мигрантите. Американците трябваше да научат за реалните политически виждания на Байдън по същия начин, по който трябваше да научат и за тези на Тръмп - гледайки го в действие.

Подобен беше и възходът на Еманюел Макрон във Франция. Причината той да изглежда стабилно и на фона на предстоящите президентски избори в страната има толкова общо с политическите му умения, колкото и с факта, че някои от основните му съперници биха били най-добре описани като крайнодесни и ултра-десни или в обратната крайност - ултралеви.

При всеки друг президент преди него подобен рейтинг на доверие щеше да е катастрофален. Но в една среда, в която "познатото зло" изглежда по-малко плашещо от новите радикални алтернативи, тази безличност на Макрон се явява неговото най-силно оръжие.

Снимка: Getty Images

Дори ако погледнем към Великобритания, там пак ще видим същото. Гръмкият Борис Джонсън, категоричният защитник на твърдия Брекзит, все още е на власт в страната. Подкрепата за него обаче е паднала до едва 32% - нещо, което в обикновени времена щеше да е предизвикало конгрес на Консерваторите, който да го изхвърли от лидерския пост, докато Лейбъристите се подготвят да се върнат на власт.

Реалността обаче е такава, че Джонсън все още е на власт, защото и пред него просто няма алтернатива. Една от шегите на Острова е, че Лейбъристите са толкова ялови в опитите си да представят алтернатива на управляващите в момента, че на практика основната опозиция на Боджо в момента е нападателят на "Манчестър Юнайтед" Маркъс Рашфорд, който продължава да апелира за запазването на ключови социални политики в страната.

Можем съвсем спокойно да надникнем и в нашия собствен политически двор, за да видим същото насищане на безличност и тук, при това в една ярка предизборна ситуация.

Кампанията за вота тук е белязана от знака на страхливостта, като тук страхът не е от пандемията и това, което тя може да причини на обществото ни, а е страх от това да не бъдат ядосани определени гласовити социални групи като противниците на мерките.

Основните политически сили, с известни изключения, категорично избягват да заемат явни позиции по разделящи теми. Дори нападението над ЛГБТИ център в София от крайни националисти посред бял ден - нещо, което може да се класифицира като престъпление, предизвика вяли и семпли реакции и доста обрани позиции сред повечето формации, докато други предпочетоха да игнорират инцидента и да се направят, че въобще не са разбрали за него.

Резултатът от всичко това, както е много възможно да видим у нас след 14 ноември, а както вероятно ще видим и на изборите във Франция, както видяхме и след вота в Германия, е, че въпреки всичко изписано дотук - радикална промяна няма да има. И много от тези властни мъже, които сме виждали досега по големите срещи ще останат същите или най-много да бъдат сменени от себеподобни.

Ако президентството на Тръмп научи демокрациите от Западния свят на нещо, това е, че статуквото понякога не е най-лошото нещо, което може да се случи. Особено ако го поставите в текущия контекст на пандемичния свят, при който скучните, предсказуеми и безлични кандидати са поставени срещу алтернативата на отричащи пандемията, громящи социалния ред и говорещи за свободата "всеки сам да си преценя" популисти.

След Тръмп всеки умерен западен лидер се опитва да бъде възможно най-скромен и кротък по примера на "любимата" канцлерка - Ангела Меркел.

Снимка: Getty Images

На пръв поглед дългогодишната "Мути" на Европа изглежда като изключение от правилото - тя е скучна до болка, но все пак е популярна. Струва си обаче да си припомним, че тази ѝ популярност се възроди, едва след като преди три години тя обяви, че се оттегля от политическата сцена.

Самото ѝ решение пък напомня твърде много "прощалните турнета" на звезди като Елтън Джон и AC/DC, които продължават вечно и в тях винаги има време за още един концерт.

Малко преди това нейната партия ХДС търпеше сериозни загуби в регионалните избори, а общият ѝ рейтинг се бе свил до нива, по-ниски и от тези, при които наследникът ѝ Армин Лашет загуби изборите.

Разликата при Меркел обаче е, че ако не друго, тя успя да внуши на германците, а и на много европейци усещането за сигурност.

Малцина други скучни политици от днешната политическа сцена успяват да повторят това.

Те са просто там и ги има - по-малко лошата алтернатива, с която поне няма да се забием с 200 в стената, следвайки своя собствен макиавелистки прочит на властта - "По-добре да отегчиш хората с безличието си, отколкото да ги изплашиш с истинската си същност".

Най-четените