Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Колко точно безпомощна е Европа в отбраната си

Мит е, че без САЩ в ЕС ще са напълно уязвими, но това не значи, че няма проблеми за решаване Снимка: Getty Images
Мит е, че без САЩ в ЕС ще са напълно уязвими, но това не значи, че няма проблеми за решаване

Това е една стара легенда, която продължава да се предава от поколение на поколение още от Студената война насам - без САЩ зад гърба си Европа е гола вода що се отнася до въпросите на отбраната и сигурността.

Въпреки че европейските лидери и експерти по отбраната говорят, че искат по-голяма стратегическа автономия, и понякога предполагат, че е време да вземат съдбата си в свои ръце (както германският канцлер Ангела Меркел се изрази през 2017 г.), онова убеждение, че в крайна сметка Вашингтон е крайната инстанция, що се отнася до сигурността на Европа, умира трудно.

И все пак, и за американците, и за европейците тази идея е озадачаваща. Не, че континентът няма своите редица ключови проблеми със сигурността, включително от терористични заплахи, вътрешна крайнодясна радикализация и т.н., но единствената сила, чиято военна мощ е достатъчно голяма, че да предизвика нуждата от намеса на САЩ, е опасността от пряк сблъсък с Русия.

И все пак ако човек погледне и сравни капацитета на Кремъл с този на обединените европейски държави, няма как да не се запита защо въобще ЕС би имал нужда от американска защита?

Поне на хартия Европа разполага с повече от достатъчно капацитет, за да се справи и сама с такъв проблем. По отношение на населението Европейските членки на НАТО разполагат с повече от 500 млн. души сравнено със 145 млн. за Русия.

Европейците също така са много по-здрави: средната продължителност на живота тук е приблизително 82 години, докато в Русия тя е само 72 (и дори по-ниска за мъжете).

Общият БВП на НАТО в Европа е над 15 трилиона долара; БВП на Русия е само 1,7 трилиона долара. Реално дори само Италия разполага с по-голям брутен вътрешен продукт от Русия.

Още по-забележително е, че по официални данни европейските членове на НАТО харчат между три и четири пъти повече от това, което Русия дава за отбрана всяка година.

Всъщност само Германия и Франция заедно харчат за отбрана повече, отколкото Русия, а поне Германия не е известна с това, че е склонна да дава особена част от ресурсите си за военни нужди. Колкото до военните бюджети на Русия, там е ясно, че не малка част все пак отива и за Далечния изток, който също трябва да бъде охраняван. Да не говорим за външните ѝ ангажименти като Сирия (официално) и Либия (неофициално).

Великобритания и Франция притежават собствена ядрена програма, а отбранителната промишленост на големите европейски държави произвежда някои от най-добрите оръжия в света, включително първокласни танкове и артилерия, ракети въздух-въздух, изтребители и т.н.

Снимка: Getty Images

На този фон, дори и да приемем, че има дублиране на определени усилия за отбрана, както и някои други неефективности (които, разбира се, могат да бъдат намалени по един или друг начин), Европа изглежда повече от способна да се отбранява и в крайна сметка да отблъсне евентуална офанзива на Русия в Източна Европа - този краен и най-лош сценарий на опасност.

И все пак не всички са съгласни. Изследователите Хюго Майер и Стивън Брукс пишат в своя скорошна статия за академичното списание International Security, че противно на всички тези фактори, Европа всъщност не би могла да се справи с Русия без изричната помощ на САЩ.

Следователно, ако Вашингтон иска една стабилна Европа, то трябва да продължи политиката си на "дълбока ангажираност" и да остане като гарант за сигурността.

Двамата автори също така застъпват силно тезата, че автономията на Европа по отношение на сигурността е мисия невъзможна (или поне почти невъзможна), която трябва да бъде изоставена. Вместо това страните от ЕС трябва да сложат по-скромни отбранителни амбиции и да продължат да разчитат на чичо Сам да ги пази.

Макар отношението на Майер и Брукс да звучи донякъде високомерно, тяхното изследване се фокусира върху някои от най-големите и важни пречки пред стратегическата автономия на Европа по отношение на сигурността.

Те базират своето песимистично заключение на три основни аргумента.

Първият от тях е, че съществуващите в момента способности на Европа да отговори на актуалните заплахи за сигурността си, са толкова недостатъчни, че се изискват огромни и на практика непосилни усилия, за да може континентът да настигне останалите глобални сили.

Вторият е, че на практика днес Русия е много по-боеспособна, отколкото предполагат първоначалните сравнения с Европа по БВП, население и разходи от отбрана. Според анализаторите сравняването на разходите за отбрана на база покупателната способност (ПЧП) вместо пазарните обменни курсове, доближава разходите на Русия за отбрана до цифрите на НАТО в Европа (въпреки че все пак са по-ниски).

И все пак истинският проблем според Майер и Брукс се крие в това, което те наричат "стратегическа какафония" в Европа. Въз основа на подробно проучване и интервюта с европейски експерти по сигурността двамата стигат до заключението, че възприятията на отделните европейски държави са твърде различни, за да може да се стигне до единна стратегия по отношение на Русия, камо ли до обща подкрепа за координирани усилия за справяне с проблемите.

Следователно според тях САЩ остават от съществено значение като гарант за сигурност спрямо "руската опасност", осигурявайки военни способности, каквито в Европа не са способни сами да си осигурят.

И все пак доста може да се спори върху изводите, които Майер и Брукс правят, най-малкото защото техният поглед към проблема разглежда нещата от позицията на моментално извеждане на Вашингтон като балансьор за сигурността на континента.

Снимка: Getty Images

На всеки е ясно, че подобно рязко оттегляне, дори от стабилен в момента регион като Европа, ще подейства дестабилизиращо. Затова ако се говори за автономност по отношение на отбраната, това отдръпване на американските сили би се случило малко по малко, за да имат време държавите от континента да изградят единни политики и да работят върху сегашните си недостатъци.

Постигането на тази цел ще изисква някои европейски държави да планират разумно и да придобият някои способности, които в момента им липсват. Това означава, че през необходимото време САЩ биха останали като гарант. И не, никой сериозен анализатор не казва, че САЩ трябва да напуснат НАТО следващата седмица.

Другото нещо, което Мейер и Брукс преувеличават в анализа си, е необходимото време за адаптиране и реорганизация на европейските отбранителни сили. Факт е, че големите държави на континента разполагат с оръжейна индустрия от световна класа, усъвършенствана космически програми, значителна военна експертиза и възможност за закупуване на модерни оръжия от САЩ.

Затова тук говорим по-скоро за години, отколкото за десетилетия, преди европейските държави да притежават достатъчни конвенционални сили, които да са достатъчни за защита от потенциална руска атака.

На този фон идва и една друга истина, която много проруски анализатори не биха приели - нападателните способности на руската армия далеч не са толкова големи, колкото тези на съветските дивизии, разположени в Източна Европа по време на Студената война.

И при една открита война, европейците също биха имали предимството да се бият в защита. Нещо повече - пандемията вече ни доказа как за много кратко време индустрии могат да се обърнат в конкретна посока, когато държавите имат нужда. Опитът от много предишни войни предполага, че съвременните държави могат да концентрират капацитет и ресурси в доста кратки срокове, ако им се предостави достатъчен стимул за това.

Ако действително има реален проблем пред идеята за автономност на Европа по отношение на сигурността, тя определено идва от третия посочен в изследването фактор - т.нар. "стратегическа какафония".

Ясно е, че Европейският съюз е все още много далеч от идеята за голяма европейска федерация, а между различните държави в него има търкания, неразбирателства и липса на категорично единни позиции, особено що се отнася до сектори като сигурност и отбраната.

Най-малкото в страните от ЕС има достатъчно националисти, за които самата идея за обща отбрана на Блока се равнява на отказ от един от най-важните и значими символи на национален суверенитет.

И все пак обаче тук въпросът не опира толкова до това дали държавите имат еднакви възгледи, а по-скоро дали техните интереси се припокриват достатъчно, за да им позволят да действат ефективно заедно. А факторът на общата заплаха обикновено има силен обединяващ ефект.

Ако Европа иска да бъде достатъчно независима по отношение на сигурността си от САЩ, тя трябва да поработи много именно по този въпрос. Защото тук един важен елемент може да бъде пропуснат - хибридните действия на Кремъл.

Снимка: Twitter, @marcelsardo

През последното десетилетие Русия показа, че има впечатляващ капацитет, що се отнася до способността за водене на информационна война и манипулиране на големи маси хора зад граница. И съответно именно по тази линия държавите в ЕС трябва да положат повече усилия - блокиране на атаки от дезинформация и изграждане на "имунитет" срещу подобни хибридни усилия.

Истината е, че трябва да се отговаря на подобни предизвикателства, за които Майер и Брукс говорят, дори и аргументите на двамата изследователи да са преувеличени. И това е така, просто защото Европа действително има нужда от повече независимост по отношение на осигуряването на собствената си сигурност.

В момента е много сложно отделните държави на континента сами да гарантират отбраната си, особено с оглед на влиянието на Русия. Тя има тренирана армия, способност за водене на действия в сивата зона (и то определено не малки), възможност за концентриране на ресурси само в една посока и целеустременост, каквато малко други страни биха имали.

Дори и да приемем, че сценарият, в който всички сили на САЩ изненадващо напускат Европа, а Кремъл придобива увереност да разшири териториалното си влияние над Източна Европа, е твърде слабо вероятен, пак има причини на континента да се притесняват от руската намеса.

Москва с годините показа, че упражнява влияние по много различни начини и това, че в тях не присъстват хора в официалните руски униформи, не означава, че те трябва да бъдат подценявани.

Подобен вариант определено изисква координираност на отбранителните усилия на държавите от Европа, дори и това да става в рамките на НАТО.

Междувременно президентството на Доналд Тръмп в САЩ показа, че всъщност не е толкова трудно Америка да обърне гръб на европейските си партньори, особено ако действащият президент ги възприема по-скоро като конкуренти.

Поведението на Тръмп даде повод и на Ангела Меркел, и на френския президент Еманюел Макрон да заговорят за повече автономност в отбранителните сили, макар и двамата да имаха противоречащи си идеи. Това, което на практика накара разговорите в посока независима по отношение на отбраната си Европа да замлъкнат, беше просто промяната в администрацията в Белия дом.

Джо Байдън си постави за основен приоритет нормализиране на отношенията с ЕС и от това изчезна необходимостта европейските лидери да действат сами. Когато някой друг ти предлага да се грижи за неприятна работа като тази, много вероятно е да се съгласиш. И Европа го прави открай време - още от края на Втората световна война, когато американските войници остават тук да пазят Запада от комунистическата заплаха на Сталин.

Днес обаче нито Сталин го има, нито Русия е заплаха от ранга на СССР. За сметка на това светът е много по-сложен и европейските лидери не трябва да си позволяват заблудата, че могат да неглижират въпросите за сигурността на страните си и на ЕС като блок, оставяйки я в чужди ръце.

Да, отделни държави на континента притежават достатъчни способности да се защитават, но не и срещу глобални сили. Следователно това, което се изисква, е да започне поне разговор за това къде точно стои отбраната на Европа и как трябва да изглежда тя - единна армия на ЕС, засилване на местните сили на НАТО или формиране на някакво общо континентално сътрудничество в силовите области?

Държавите от региона просто трябва да стигнат до идеята, че промяна трябва да има и то не защото в някакъв хипотетичен сценарий Русия ще изскочи като Торбалан зад ъгъла, а защото има много други заплахи, които изискват все по-сериозни и все по-координирани усилия.

Крачката към подобно бъдеще ще позволи и на Европа сама да влияе и на средата около себе си, гарантирайки че заплахите ще продължават да стоят далеч.

Най-четените