Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Тъжно. "Смокиня" стана Зомбоград

Милият ми плаж, не знам дали ще се видим пак Снимка: Боби Димитров, Flickr
Милият ми плаж, не знам дали ще се видим пак

„Ихаааа! Махнали са забраната за палатки на „Смокиня"! Хайде пак всички!" Този статус в синьо-белия клюкарник опръска вътрешността на черепната ми кутия като добре разклатена бира със  спомени за една легендарна за мен и много други плажна ивица.

Призрачните контури на тази изстрадала пясъчна светиня изпълват всичките ми сетива. Моето лично Макондо ала  Габриел Гарсия Маркес ...

За пръв път стъпих на това райско място през първата година на така чакания и противоречив нов век. В това созополско лято умря една двегодишна връзка и навикът ми да ползвам сакове и квартири.

Предимството ми да работя в магазин за outdoor екипировка и наличието на новите ми пясъчни другари, с които се запознахме при един юлски изгрев, който ни приветства безпристрастно, когато стъпихме на пясъка откъм "Веселие", тихичко а ла "на пръсти"и последвалата  истинска нирвана отми и последните люспи на старото ми аз.

Мислите ми за изминалите там дни стопляше зимните нощи и сякаш стопяваше кишата под краката ми. Открих магията на много нови неща - като спането под открито небе и плъзгането по разлива на вълните със скимборд. Но, както се казва, "Много на хубаво не е на хубаво"...

Започна застрояването на Черно море. За нас все още като в книгите на гореспоменатия господин Маркес, който описва войната, незасегнала някои райони като тъмно ехо, разплакващо единствено пеленачетата със своя далечен грохот. И ние стояхме и пиехме дженти и облаци в култовия капан „Форд НОКС" и заглеждахме скришом по-младичките нудистки. Библейски погледнато, Апокалипсисът винаги е бил предшестван от необичайно плодородие...

И "Смокиня" започна да приема все повече прииждащи от затворената "Златна рибка" и претъпканата "Градина" двукраки "плажни цветя", които потъпкваха с нозете си или закичваха в косите си така рядката и красива пясъчна лилия.

През 2005-а мутрите надушиха потенциала на "Смокиня" и Деко направи бар на мястото, където за пръв път опънах палатка. Всичко бе ок, все пак къмпингът се посещава от млади хора, на които спокойните капанчета, които затваряха в десет вечерта, не им бяха достатъчни, а им спестяваше ходенето и прибирането до Созопол.

Накратко Бара-Бара бе приет с огромен ентусиазъм и в мое лице, където танцувахме до зори, затваряйки очите си за надрусаните и пияни тийнове, които си купуваха екстазита от бара безпроблемно. Очите, Митьо Очите... Какво да правиш. Зад щастието на един човек стои нещастието на други десет. На другата година плажът стана номер едно за всякаква паплач, започна да се краде от палатките - нещо недопустимо за всеки  нормален къмпингар.

Гледката на припаднали по плажа политоксикомани и изравянето на спринцовки стана ежедневна. И, естествено, се започна с преселенията на всичко, що има гадже със слаби нерви, деца или просто изгорял от някоя пъргава ръка. Аз и някои други хора бяхме от ултрасите, които стояхме напук на всичко променящо се наоколо.

Надушили чуждия келепир, меркантилни душици започнаха да издигат още барове, появиха се загорели застрашително-мускулести гларуси с тетрадки в ръце, събиращи такси за палатките. Като вече отстрелян пясъчен заек, започнах една дълга игра на "стражари и апаши" с елементи на "криеница" с гадните копелета.

Емблематичен е случаят с най-добрата ми приятелка с фамилия Капсъзова и нрав на побеснял хайдутин, която си опъна сгъваемия дом на "първа линия"с намерението да не плаща. Мутрата се  оказа изключително търпелив и галантен, но когато гореспоменатата се запи в другия край на плажа и не се вясна четири дена, пичът се появи по изгрев на водно колело да секвертиса багажа и докато й сгъвах палатката, опитвайки се да го омилостивя , той ("хазяинът") се влюби в кубестата й тръстикова шапка, която носят виетнамските оризопроизводители.

Гледката на мутрата, нахлупил шапката, отдалечаващ се с водното колело, газещо слънчевите зайчета, е едни от най-комичните в съзнанието ми. Невена не само отвоюва нещата си, но и не плати и стотинка за престоя си. Боркиня! Ако хората като нея бяха повече, нямаше да сме на дереджето на вечната овца, даваща млякото и месото си безропотно.

Бар след бар, талашитени кебапчийници, чадъри и шезлонги, един нелеп напън за хотел, запълниха постепенно нашето палатково ЕЛДОРАДО... Открихме и Кара дере, и Корал,  бихме се за Иракли във Фейсбук, което реално кризата го спаси.

Когато преминавам покрай "Смокиня" стомахът ми се свива на топка и забравени чувства ме заливат. Милият ми плаж с гадното си ново име Зомбоград, не знам дали ще се видим пак...

   

Най-четените