Броят до дванайсет и се гмурват в живота

Средата на май е и пухчетата на тополите започват да се навират в носовете ни, леко нарушавайки еуфорията от първия топъл, слънчев месец.

В залеза на майските дни кестените ронят бели цветчета, асфалтът мирише на влага, летните предчувствия нахлуват в градските сърца и ето,че в следващия момент в пролетната дрямка на града прокънтява викът на абитуриентите, оповестяващ откъсването на още една група съзряващи от прегръдката на училището.

Броят до дванайсет и се гмурват в живота.

Предизвикват го. Покоряват го. Светът, който ги е мачкал с домашни, несподелени любови, предупреждения за изключване и контролни вече е в краката им.

И те са готови да го затиснат с острите си токчета и сватбарските си чепици, защото вече са големи и самостоятелни.

В илюзията на масовия абитуриент, че трудната част на живота е приключила и следват само победи и наслаждения, има известен чар. Това е чарът на младостта, на липсата на опит, на надеждата.

Посадена в хубавата българска традиция децата да се изпращат по житейските им пътища с празник и богата трапеза, тази илюзия израства в повод за истински купон - с песни, танци, красиви дрехи, искри в очите, че защо не и с бутилка водка в кръвта.

В крайна сметка човек няма безкрайно много балове в живота си, а понякога се ограничава само с абитуриентския.

В последните няколко години обаче, абитуриенските балове от шумен празник, взеха да се превръщат в социален феномен, който повдига някои въпроси.

Най-повърхностният от тях е въпросът за стила.

Наблюдавах някои изпращания на дванайсетокласници тази година и се убедих,че съчетаването на силиконови презрамки на сутиен с татуировка - надпис на елфически и пустулозни пъпки не излиза от мода.

Също толкова трайни са тенденциите на червилата, по-светли от оранжевия тен и на цветовата феерия платиненоруса коса-тебеширенобели нокти-бонбонено-розова рокля.

Но какво пък, не можем да виним 18-годишно момиче, че не се облича като Кейт Мидълтън, нито дори като Амал Клуни.

Ако модата все още е в плен на чалгата, добре. Това може да провокира моментно естетическо раздразнение, но нищо повече. Тревогата идва от другаде.

С настъпването на дългоочаквания ден на бала, нещо в тийнейджърската глава прещраква и пътят към ресторанта/дискотеката се превръща в трасе от новия филм за Лудия Макс.

Бесни физиономии с диви погледи се пулят от върха на огромни машини и крещят "Живея, умирам, възкръсвам!" (реплика от гореспоменатия филм). Или беше "едно, две, три..."

Кръв, огън и пясък в едно, кючеци по маси, писъци от разголени момичета, които крещят "Ние вече правим секс", едно, две, три, светът е наш! Хвърляме бомба в сърцето му!

И бомбата наистина е хвърлена. Може би не е в сърцето, но в културата.

Немалка част от тези бъдещи хора са принудили родителите си да вземат кредити от банки, заеми от приятели, да източат спестяванията си, за да може на бала да бъдат велики.

Уви, величието не е в пищния тоалет и в скъпата кола и вероятно е съвсем естествено това да не се разбира в тази възраст.

Защо родителите са склонни да потънат във финансови задължения, за да може детето им да прекара една вечер, чувствайки се като господар на света?

Вероятно поради същата причина, поради която купуват на първокласниците си смартфони - натискът на средата.

Но ето още един въпрос, който ме вълнува: дали инвестицията в една луда нощ се изплаща с успехи в живота?

Дали увереността,че няма невъзможни неща, създава пълноценни хора или невротизирани младежи?

Защото нека бъдем честни - има невъзможни неща и това е съвсем ок.

В крайна сметка голямото учене започва след завършването на училище и смятам, че и Лудият Макс го знае.

И докато голяма част от абитуриентите блажено охкат в махмурлука си в деня след бала, вярвам, че някои от тях с облекчение се отърсват от суетата на големия ден.

И тъй като не съм почитател на обединяването под общ знаменател, смятам, че е редно да споменем за инициативата на шепа сръбски деца, поета от Moto-Pfohe и подкрепена от БЧК в България #steniskanabala.

Отказът от безумен харч по абитуриенския бал в подкрепа на абитуриентите-сираци е похвална не само защото възпитава в мисъл за другите, а и защото изгражда мост в културната бездна, която баловете отварят.

Защото танцуването на гюбеци върху кметско бюро не е престъпление, но е белег за криво възприемане на забавлението.

Пък с претенцията за порастване, неизбежно върви и отговорността към обществото.

Затова отправям апел:

"Мили абитуриенти, презирайте ни от висотата на шибидаха на наетата лимузина, но моля ви, когато ви мине махмурлука, оправдайте кредита на родителите си и станете гръбнака на обществото ни, защото в крайна сметка - вие сте нашите деца".