Цветята от края на 80-те и Кравай ме подсетиха за онова време, когато си звъняхме от улични телефони и Интернет беше някъде зад ъгъла на близкото бъдеще, но ние и не подозирахме това.
И се сетих за още едно място на социално общуване от края на 80-те и началото на 90-те - Синьото кафе.
Онези стотина-двеста квадратни метра на ъгъла на "Драган Цанков" и Канала, малко преди автобусната спирка за към Орлов мост и под стадион "Дружба", превърнал се в един момент в тинейджърската гробница "Индиго", бяха средището на рок музикантите почти до края на миналия век.
Тогава естрададжиите се събираха пред Кристал. И имаше музиканти, които тичаха от едното място на другото, за да си уговорят някое участие. Мисля, че Мишо Йончев бе такава раздвоена личност. Защото той си вадеше хляба на Кристал, но душата му бе на Синьото.
Ние, първите рок-журналисти в родната ни история, работехме на Синьото като златотърсачи. Там всеки ден се раждаше тема за новородените ни рок седмичници - "Ритъм", "Меридиан Рок Шоу" и "Рок Булевард", за "Музикалната кутия" на Емо Братанов по програма "Христо Ботев" или за предаванията на Гергана Лазарова и на Сергей Джоканов по "Хоризонт". От Синьото тръгнахме един ден към Радиото да искаме ликвидирането на комисията, която цензурираше новата поп и рок продукция и филтрираше нейното излъчване в ефир. На Синьото се уговаряха участията в многобройните концерти и фестивали.
Спомням си, че по едно време редакцията на "Ритъм" бе на ул. "Венелин" и разстоянието от нея до Синьото кафе бе не повече от километър. Музикантите, които ни интересуваха, едва ли не ни идваха на крака и нямахме никакви проблеми с набирането на актуална информация. За снимки - да не говорим. Героите бяха просто от другата страна на канала.
В историята на група Атлас, която пиша в момента, има един уникален и неповторим за цялата рок гилдия фен клуб, който се състои от 13-14-годишни хлапета. Едно от тях, сега вече утвърдена сценаристка на телевизионни програми ми каза... Впрочем, ето спомена на една млада жена за средището на българския рок.
Василена (Джони): Най-забележителното от това време за нас беше, че заради българския рок нас - три момичета ни изключиха от училище. Учехме в 133-о, а то е на две крачки от Синьото кафе. Тогава Синьото, както знаеш, беше сборният пункт на всички рокаджии. И на обед ние също отивахме там. Само че до към 1 -1.30 ч. все още не се събираха всички и ние обикновено пропускахме първия час. После разговорите ставаха много интересни и така отрязвахме и втория. След това вече беше нелогично да се ходи на училище и така пропускахме целия ден. Какви ли не извинителни бележки сме давали, но все пак ни изключиха. И така паднахме жертва на любовта си към българския рок. Но пък там се запознахме с един куп интересни хора - музиканти, журналисти, озвучители ...
На Синьото се създаваха и се разпадаха групи. Там се уговаряше гостуването на някой музикант в друга група за определено участие или за турне. Там се ангажираха студийни музиканти. На Синьото се появиха по едно време и първите продуценти в родния ни шоу бизнес. Ето един спомен на Дони за това явление.
Дони: Ние бяхме първата група, която напълни зала 1 на НДК в онзи период. Определена заслуга за това имаше и една дама - Жулиета Комфорти. Не си спомням откъде се появи, но май ни намери на Синьото кафе. Ние там в онези години изпитвахме религиозно преклонение пред думичката продуцент. Спомням си как Наско Янкулов се появи на Синьото с една тексаска шапка и каза: аз съм продуцент. Веднага го наобиколиха. Аз не можах да се вредя да го видя по-отблизо. Той потъна в тълпата. Едва на следващия ден ни се обади и се видяхме. Ние хал хабер си нямахме какво прави продуцентът. Знаехме само, че продуцентът дава пари. Не ни беше ясно срещу какво. Просто дава пари и си тръгва. И в един период от време така и беше. И Наско, и Жулиета плащаха някакви неща, които не знаеха какви са. А ние им взимахме парите и не им давахме да ни се бъркат. Какви са те, та ще ни надничат в кухничката?! Бяхме убедени, че продуцентството е като меценатството - даваш пари и нямаш претенции. След време стана ясно, че не е така, но това е в друг период.
На Синьото легендарният перкусионист и мениджър на група Медикус - Илия Христов, ангажира Дони да свири и пее и в тяхната група. Прави го по незабравим начин - с оферта, достойна за възлагане на обществена поръчка в наши дни.
Дони: На Синьото дойде при мен Илийката от Медикус и ми направи следната оферта, буквално: търсим басист, който да свири с лявата ръка, да е фармацевт и да пее високо. Отговорът ми беше: Това съм аз.
През лятото много често след срещите и разговорите на Синьото тръгвахме към Маймунарника, който беше друго знаково място за софийските рокаджии. По едно време Бъки - един от популярните озвучители, беше инсталирал апаратура върху старата, поразбита сцена и вечер се свиреше на живо.
Не много често, но отвреме-навреме срещам някого от старите групари и си спомняме онези години. Задължително споменаваме Синьото кафе и отливаме по капка в негова памет. Не го казваме на глас, но съм убеден, че мястото и традицията ни липсват не заради борсовите си функции, а най-вече заради общуването, заради личния контакт и неповторимото усещане за общност, което тогава ни правеше силни. А когато една гилдия е силна, тя създава и добър продукт.
Затова сега ще си потърся в Интернет нещо българско от онези години - "Директор на водопад", например. За да си припомня Милена от онова време. Заедно с Васо и неповторимия Киро Манчев.
Здрасти, момчета. Ще се видим на Синьото :)
