Да си българка в чужбина е доста забавно.
Стигнах до този извод след двегодишен живот на емигрант в компанията на англичани, французи и малко испанци. Сред тях аз съм единствената позната българка от плът и кръв. При всяко запознанство този факт ги кара неосъзнато да правят крачка назад, за да ме огледат цялостно, след което възкликват с изненада „О, наистина ли?!". Сякаш бих могла да си го измисля или да казваш, че си от България, е някакъв супер майтап.
Едно от първите ми запознанства на острова, където живея, беше с англичанка около шейсетте, пиеща мълчаливо в местната кръчма в компанията на своя безмълвен съпруг. Вестта, че аз съм българка, я оживи, все едно съм хуманоид от най-ново поколение. Чакаше с отворена уста да произнеса каквото и да е словосъчетание и се дивеше шумно на всеки мой жест.
„Ау, виж я как пие вино!", сръга съпруга си в ребрата, когато отпих от розето си. „Не е ли забележително, че и в България (тук произнесе името с особено натъртване) имат мобилни телефони?!... Джеф, погледни, не знаех че българките носят панталони!... Стеф (към мъжа ми), а ти как така си се оженил за една българка, като си от Париж?!"
Върхът беше, когато жената реши да прояви чувство за хумор и ме отстреля с прозрението: „Трябва да внимаваме с теб, защото сигурно можеш да убиеш човек с чадър!"... Шегичка с политически привкус - чула е за убийството на Георги Марков и сега текат леки шеги в тази посока. Все едно да вдигнеш ръка за хитлеристки поздрав при запознанство с германец.
„О - невъзмутимо отвърнах - аз и с думи мога да го убия!". След което се вторачих между веждите й с най-тъмното на кафявите си, диви, балкански очи.
Имаше ефект - британката тихичко се впи в чашата си, а оттогава, когато ме види, е най-любезната, мила и учтива мисис на света. Говори ми за градината си, за внуците, за времето. Думата „чадър" никога не фигурира в тези разкази.
Да си българка сред местното чуждоземно обкръжение е любопитно. Каквото и да направя, на тях им изглежда невероятно - все едно съм рисуваща слоница или бебе-шахматист.
Когато ги каня на гости, гледат манджите ми като на перфидно химическо оръжие. Ако сложа на масата пръстен гювеч, се вторачват в него, сякаш като повдигна капака, отвътре ще затанцува кобра или ще се покаже ръка с граната. Понеже се налага винаги да пояснявам какво е съдържанието му, те като деца търсят отделните съставки в сготвеното и с радостни възклицания го откриват: „О, виж ти, картоф!" , „Уау, морков!"... и с облекчение установяват, че все пак вътре няма рога и копита.
Сред най-подозрителните храни, които една българка може да сервира на западноевропейци, е баницата. Първо, отнема им около десет минути да произнесат това „баница" - банИтса, ванисъ, бедица, бъндиса и какво ли още не.
После им става много важно да разберат всеки един от продуктите вътре и да го сравнят с нещо, което познават. Казвам за корите - били като пакора в индийските ресторанти. Казвам за бялото сирене - било гръцко и било фета. Продължавам с яйцата - аха, омлет със сирене било.
Като им сервирам нарязани парчета по чиниите, гледат ги от едната страна, после от другата, чопват с вилицата отляво, повдигат отдясно, изравят пълнежа и го наблюдават като марсианска почва.
Съмнителна работа е баницата!
Съмнителна съм им и аз, защото не са малко основанията да гледат на мен като на свръхчовек, подобрен в бивша комунистическа тайна лаборатория. Например - защото мога да пия ракия, без да се задавям, да кашлям или да показвам видими белези на физически стрес...
Когато им обяснявам, че ракията е като тяхното уиски, ведро ми се смеят насреща и започват още по-подозрително да душат чашата, да оглеждат течността вътре и да се ослушват, преди да пробват.
Пробата винаги е свързана с пуфтене и пулене, последвани от изумление, че на мен нищо ми няма при досега с това „блъди стронг дринк".
Да бъда местна екзотична забележителност спомага и мъжът ми, който шумно се гордее с моя произход. Да си женен за българка, според него означава, че имаш жена, която не се страхува от нищо и може всичко. Мога да сменям гума, знам как се бодисва с латекс, отстранявам леки повреди по малки електрически уреди, правенето на зимнина ми е в кръвта, мога да нося тежко, имам общи, но добри познания относно земеделието и при всичко това рядко можеш да ме чуеш да се оплача.
Ако някой изрази съмнение в моите супер възможности, той отговаря просто „ама тя е българка - тя може всичко".
В един такъв разговор наскоро случайно споменал, че като ученичка съм ходила на специално военно обучение, където са ни учили да сглобяваме и разглобяваме Калашников. И елате да видите какъв респект, граничещ със страхопочитание цари оттогава към мен сред британската общественост! В английския пъб ме гледат като Никита, поздравяват ме мило един през друг и със сигурност си ме представят надвечер как се упражнявам в несвяст с личния си Калашников, целейки се тихичко в местните гущерчета, преди да седнем на масата с моите баница и гювеч.
Въпреки новия героичен имидж на българката, има някои неща, които чужденците винаги ще продължават да вярват за нас.
Преди година например една от новопристигналите резидентки (този път от Венецуела) много се зачуди, че у нас имаме няколко телевизионни канала - беше убедена, че е един и ни го пускат по няколко часа всеки ден. Една испанка се опита да ми обясни какво е цигулка, защото смяташе, че в „мюсюлманските страни нали нямате симфонични оркестри?!".
Опитвали са се да ми разясняват какво е банкомат, уверявали са ме, че в София се пазарува с рубли, разказвали са ми как всички българки се научаваме от бабите си да правим магии. Последното пък го чух от една унгарка, чийто син имал някога любов с българка, която, според нея, го била омагьосала по стар, прабългарски обичай.
Върхът в изненадващите познания относно България беляза един австралиец, който така и не ми повярва, че съм от страна с това име.
Според него България не съществува от шест-седем века. Българите са претопено племе, а между Гърция и Румъния днес няма нищо друго, освен междудържавните им граници.
Изненада се от дъното на душата си, когато му показах и лична карта от България. Кирилицата беше достатъчна да го убеди, че всъщност идвам някъде от бившия Съветски съюз.
Накрая се наложи да повярва на Уикипедия, че все пак такова нещо като България има и се зарече да дойде да види на място що за хора го населяват. Убедих го, че от известно време усилено работим по програма за европеизиране на населението, така че, когато дойде, най-вероятно ще сме се научили да ходим на два крака, да не ядем на казан и да си прикриваме голотиите.
Дали разбра иронията ми обаче... не съм сигурна.
Този път беше забавно.
Трябвало е да им обясните, че ракията е като тяхната калвадос или италианската грапа. По-лесно щяха да възприемат, пък и щеше да е по-вярно, понеже дестилацията на уиските се различава. Но още по-смешно е да видиш българка връщаща се от запад. Преди 10-12 години една гъска даваше интервю по някоя от кабеларките. Върнала се от Щатите по някакъв повод. И с апломб рекламираше страшната новост за България - нейното мултимедийно CD (каквито тук дори аматьорите правеха още през 90-те). Няколко години преди това пък тъщата на мой колега се върнала от екскурзия на запад и възторжено разказвала, че там имат някаква нова, супер машина - наричала се компютър. Но като цяло, хората за които се говори в статията, очевидно са задръстеняци над средна възраст, които рядко ходят дори до съседната държава. По-пресните европейски поколения вече рядко реагират така. Например преди 5-6 години племенницата ми живееше във Франция и почерпила приятелите си с домашна ракия. Става дума за съвсем обикновена плодова ракия, миш-маш от каквото е събрал дядо и. Възторгът беше неописуем. След отпуска се наложи се да носи още количества.
Ново 20. Мария Касимова описва задръстеността на чужденците, а не на българите. И то забавно и без злоба. Значи и Касимовите търпят развитие. Така дръж, Марче. И аз като нея, и то от по-дълго, от 91г. насам, работя и живея със смесени екипажи и често съм бил единственият българин. И съм се наслушал на подобни. Най-лесно е с руснаците. На тях обяснявам защо българите се подсмиват, като им поискат "спичка". Един американски капитан съвсем искрено, и смея да предположа, съвсем приятелски, ме беше питал: "Вие сега, като сте свободни, защо не си смените натрапената ви от руснаците азбука?" Не съм сигурен дали ми повярва, че азбуката се е появила преди да се появят руснаците. Друг, англичанин, който рядко минаваше с по-малко от бутилка на ден, изпи половин чаша домашна гроздова и се отказа с отвращение. Което беше добре дошло за мен, тъй като уиски, джин и водка можех да си купя колкото искам, а ракия, само тая, която си носех от къщи. Но пък учителката ми от Англия, 30г. след като беше напуснала България, ме посрещна в Ипсуич с поморийска гроздова и шопска салата, и се оплакваше, че не може да намери истинско сирене, гръцката фета не е същото. Да пожелаем на Мария да остане на новата вълна и пак да ни радва с подобни забавни истории.
никому неизвестни, вероятно защото - безинтересни
Дай сега да се тръшкаме, че сме неизвестни и безинтересни. Ако чакаме на западните медии, ще ни направят известни като атентатори на папата, убийци на Георги Марков, сънародници на циганина от берлинското метро и троянски кон на Русия. Обаче по света щъкат вече 2 млн българи, поне половината от които не бързат да забравят произхода си. Те ще ни направят известни, а някои от тях и интересни. Няма да забравя, когато още гледах слави оня хор от американки. Може да не можеха да кажат две думи на кръст по български, но пееха прекрасно български народни песни. Друг негов гост, американският писател Лий Чаилд включи в следващата си книга полуположителен герой българин на име Слави Трифонов. Ето, че и слави ни прославя, нищо, че между нас е прославен по-иначе.. Преди 5г. говорих с един американец, женен за дъщерята на мой приятел. Първото, което ме пита беше за Георги Марков, убит когато той е ходил прав под масата. Сега синовете му говорят български и за няколко души в щата Канзас България не е бяло петно. След 40г. и в САЩ може да има президент на име Румен. А съвсем на скоро един французин във Варна се похвали, почти без акцент, "Аз играя народни танци."
Навсякъде има ниско образовани и примитивни хора. Всъщност, точно те преобладават. В Англия хората масово са зле образовани и с много ограничени познания за света. Това, което знаят, е от училище, но там им дават само най-елементарни познания. Толкова за масите. Който иска да знае и може повече, изучава специализирани курсове. Като принцип е, никой не прави повече от това, което се очаква от него във връзка с работата. За сметка на това, мечтата на англичаните от ниската и ниската средна класа е да се изнесат да живеят "някъде на слънце", най-често в Испания. И, съвсем логично, там точно такива примитиви можеш да срешнеш. Според мене, авторката е магнит за идиоти.
вие с какви хора се събирате на този остров?
Ще ми бъде много интересно,ама наистина много,ако Мария обясни какво разбира под "супержена"? Щото от статията не става ясно.
deaf, "супержена" служи за стръв на въдицата за повече кликове. А иначе, статията си е типично в стил Касимова - измислени и преувеличени ситуации. С единствената този път разлика - глупавите, тъпите и лошите на са българи, което е лесно обяснимо. Единственият българин (българка) е самата Касимова.
Права е авторката - за европееца, жена да разглобява, изучава и да стреля с Калашников е възможно евентуално в Израелските спецчасти, но не и в Европейска страна.Подобни умения, ги впечатляват доста.