Вече стана дума, скъпи читателю, че Симеон Велики не си дава сам това прозвище, а на всичкото отгоре без негова воля с неговото име се градят митовете, върху които най-вече се опира великобългарския шовинизъм от последните 130 години: митът за трите морета, митът за могъщата държава, оставена в наследство, и митът за българската принадлежност на Константинопол (наричан от славяните Цариград), която не била осъществена само поради кофти стечение на обстоятелствата, макар всеки да знае, че "в цариградските палати разтрепера се Роман". И ако в определени исторически моменти тези неистини са били без спор полезни за българското общество, то сега, във второто десетилетие на 21-ви век би следвало да е ясно, че само истината носи полза, както на народа в неговата цялост, така и на гражданите по отделно.
За да стане ясно защо някой дава на Симеон І гореспоменатото прозвище и защо това има своите основания, е добре преди това да се посочи, че в съзнанието на мнозинството българи Симеон е Велики поради някои заблуди, които ясно са илюстрирани с реални цитати - защото е "раздавал шамари и ги е бил" (под това се има предвид най-често безспорната сила на българската армия по това време, която обаче изтощава демографски държавата), "разполагал се е на бая широчко" - на Три морета и почти целия Балкански полуостров (под това се има предвид краткото и нестабилно "величие" на територията) и последният, който гласи "Ти знаеш ли какво щеше да стане, ако беше превзел Цариград? Нали знаеш колко ги е било страх?!" (под което се има предвид странна трактовка на изворовия материал).
Кога Симеон решава да става византийски император?
Този въпрос е определено спорен, но миналата седмица, докато минавах за пореден път през Ахелой, ми хрумна, че всъщност Симеон май до 913 г. гради съвсем други планове - да превърне България в реално и дълготрайно противостояща на Византия държава. Симеон гради бляскава и впечатляваща столица, създава автентична култура на славянски език (който по-късно ще бъде наречен църковно-славянски или още старобългарски) и по всякакъв начин се стреми да бъде признат за равностоен на византийския василевс.
По тази причина почти цялата негова дейност за развитието на автентична българо-славянска култура (за която ще стане дума следващия път) реално спира през 913 г., когато Симеон е на практика коронясан за цар.
Тази коронация, макар да е обект на множество спорове, тъй като патриарх Николай се опитва да мами, може да се смята безспорен факт - българският владетел Симеон действително е удостоен с царско достойнство. Дотук Симеон просто изпълнява поставената програма. Всичко онова, което познаваме като активна културна дейност на българския владетел - насърчаване на всички аспекти на културата- спира в момента, в който става ясно, че непълнолетният Константин VІІ Порфирогенет (Багренородни) има нужда от регентство.
В началото на 914 г. Симеон предлага на Зоя, майка на малолетния император, последният да бъде оженен за дъщерята на българския владетел. Това би осигурило на Константин VІІ защита в нестихващите междуособици, но също така би осигурило правото на самия Симеон да претендира за престола под предлог, че е "василеопатор" - баща на императора - и поради това има право да съуправлява. Това е моментът, в който на Симеон изобщо му хрумва да вдигне толкова залозите и да играе за спечелването на византийската императорска титла. И изобщо не би било нещо необичайно за империята да бъде управлявана от "чужденец" - знаем добре, че в предните два века управляват Лъв ІІІ Сириец, Лъв ІV Хазар и Лъв V Арменец.
Какво тогава би попречило да имаме и един Симеон І Българин?
Всъщност в тази ситуация пречи сложната политическа ситуация, характеризирана с въстание в италийските провинции на империята, с война срещу арабите на югоизток и с безспирни опити тронът да бъде овладян от някоя дворцова фракция, разчитаща на различен претендент.
В цялата сложност на ситуацията иначе обиграната и хитра майка на малолетния император Зоя Въгленооката отказва. Това се оказва очевидно много грешен ход, тъй като провокира Симеон да започне истински военен тормоз над империята, който приключва едва през 917 г., и то със съкрушителна победа на Симеон при р. Ахелой. За тази битка минаващият през бойното поле 50 години по-късно Лъв Дякон ще каже, че все още "се белеят костите" на посечените ромейски воини.
Прави впечатление, че до 913 г. Симеон не посмява да се нарече дори "цар на всички българи". Това се случва едва след коронацията във Влахернския дворец в Цариград от патриарх Николай през лятото на 913 г. А след битката при Ахелой българският владетел дори се осмелява да се обяви за "цар на българи и ромеи". Това безспорно говори за нарасналото му самочувствие, но и за факта, че през първите 20 години от управлението му неговата дългосрочна управленска програма със сигурност не е включвала овладяването на Цариград. Защото, ако това беше част от неговата визия за развитието на държавата, то нямаше да е нужно да чака цели 20 години.
Разтреперал си се е Роман Лакапин наистина?
Всички знаем песента, която започва с "Край Босфора шум се вдига, лъскат саби, щитове..." и всички много сме харесвали онзи така вълнуващ момент, в който трябва да запеем "В цариградските палати разтрепера се Роман. Носи дарове богати в Симеоновия стан".
Не, Роман Лакапин не се разтреперва в нито един момент, а през цялото време се държи като всеки византийски държавник, който е способен да демонстрира своето господстващо положение на тази планета, каквато е византийската политическа доктрина за ролята на винатийския василевс. Да, праща дарове, защото това е дипломатическа практика, известна от векове. Но дарове се пращат на всеки, с когото се сключва мир. Също така не се разтреперва и патриарх Николай Мистик. Със сигурност не им е било приятно, че Симеон тормози империята, а и Града, но са знаели добре, че тъкмо Константинопол е непревзимаем без флот.
Ако Симеон имаше тая мечта по default, по начало, то със сигурност вместо да развива културата, щеше да развива флота. Защото една обсада на Цариград само по суша оставя по море на практика Града отворен, както за продоволствия, така и за армейска помощ от малоазийските провинции. А не бива да се забравя, че по своята същност и по значимост на територията Византия е била през цялото си съществуване най-вече малоазийска империя. Та, поради невъзможността някой да превземе Града само по суша, никой в Цариград никога не се е разтрепервал от страх и за това свидетелстват достатъчно красноречиво писмата, които си разменят Николай Мистик и Роман Лакапин със Симеон. Писмата могат да бъдат прочетени в Гръцки извори за българската история, известни сред изучаващите историята като ГИБИ.
Разбира се, не бива да се прескача онзи момент, в който Симеон търси помощта на неверниците, на арабите-шиити от Египет срещу своите православни братя. Българският владетел праща посланици до Кайро, които успяват да убедят халифа Убайдуллах ал-Махди да се включи в една бъдеща обсада на Цариград с флота си, плячката да иде за арабите, а Градът да остане за българите. Византийските шпиони обаче осуетяват тези бъдещи съвместни действия, като успяват да заловят на връщане българските пратеници, които били придружени от арабски посланици. Българите били затворени, а арабите били отпратени у дома с богати дарове. Така се слага точка на един евентуален българо-арабски съюз, с цел превземане на Константинопол.
С това и окончателно умират всякакви надежди за превземане на града. Разбира се, това няма да попречи на Фердинанд 1000 години по-късно да се опита да изпълни тази фалшива българска мечта, с което обрича на провал постигнатите до момента успехи от българската армия пред Първата балканска война.
С приложените по-горе доказателства би трябвало да са станали достатъчно ясни две неща:
1) Симеон не се възказва на българския престол с идеята да превзема Цариград;
2) Превземането на Цариград е било на практика напълно невъзможно без флот. Флотът, така да се каже деликатно, не е бил сред приоритетите на Симеон и за това свидетелства най-малко фактът, че за изключително малко време Симеон успява да овладее крайбрежните територии на три морета.
Следващия път ще си поговорим за това защо в крайна сметка Симеон заслужено носи и трябва да носи прозвището Велики. дотогава, скъпи читателю, не забравяй, че истината и само истината може да ни послужи да имаме самочувствие като нация.
