Когато Ленард Коен е на двайсет и пет години, той живее в Лондон и по цял ден стои в неотоплена стая, за да пише тъжни стихове. Той получава три хиляди долара стипендия от Канадския съвет по изкуствата. Годината е 1960-та, много преди той да свири на фестивала на Остров Уайт пред шестстотин души.
Eвреин, бежанец от монреалската литературна сцена, Коен, чието семейство е хем изтъкнато, хем образовано, се отличава с ироничен поглед към себе си и творчеството си. Той е бохем, чиито първи покупки в Лондон са пишеща машина Olivetti и синьо яке за дъжд от Burberry.
Много преди да създаде своята публика, той вече има ясна идея на кого иска да говори. В писмо до своя издател, той пише, че се стреми да достигне до "интровертни подрастващи, любовници във всичките им степени на страдание, разочаровани платоници, порнографи-воайори, монаси и римо-католици".
Сивите небета и нарастващата влага на Лондон започват да тежат на Коен. След седмици на студ и дъжд, един ден той влиза в една банка и вижда че касиерът е с плътен тен. Пита го как го е постигнал и касиерът му казва, че тъкмо се е върнал от пътуване в Гърция.
Коен веднага си купува билет.
Не след дълго той каца в Атина, посещава Акропола, отправя се към пристанище Пирея, качва се на ферибот и се озовава на остров Хидра.
Там той усеща нещо митично и древно. Автомобилите са забранени. Водата се пренася с мулета, електричеството прекъсва. Коен наема жилище за 14 долара на месец, но по-късно решава да си купи собствена къща, измазана в бяло. За нея плаща 15 хиляди долара, с които разполага, благодарение на наследство от баба си.
Хидра предлага живот, за който Коен е мечтаел... Той се снабдява с няколко газени лампи и използвани мебели: руско легло от ковано желязо, бюро, столове, които са като "рисувани от Ван Гог".
Ленард Коен пише с машината си Olivetti, остров Хидра, 1960 / снимка: Getty Images
През деня работи върху фантастичен роман, наречен "Любимата игра" и върху стиховете в стихосбирката на име "Цветя от Хитлер". Той се колебае между екстремна дисциплина и желанието да захвърли всичко. Има дни в които пости, за да успее да се концентрира.
Използва наркотици: трева, амфетамини, LSD... "Трип след трип, седейки на своята тераса в Гърция, очаквах да видя Господ", казва той години по-късно. "Всичко завършваше с много лош махмурлук".
И се случва така, че Коен улавя погледа на много красива норвежка жена. Името й е Мариане Илен, израснала в провинцията край Осло.
Нейната баба й казвала: "Ще срещнеш мъж със златен език". Тя си мисли, че вече го е срещнала: Аксел Йенсен, писател от нейния дом, който пише в традицията на Джак Керуак и Уилям Бъроуз. Тя вече е женена за Йенсен и имат син, малкия Аксел. Но Йенсен не е верен съпруг и когато детето е на четири месеца, той, по думите на Мариане, бяга с друга жена.
Един летен ден, Илен води детето си в бакалницата на острова.
"Седях в магазина с кошницата, готова да купя бутилирана вода и мляко", споделя тя след десетилетия по Норвежкото радио. "Той седеше на вратата, а слънцето беше след него".
Коен я поканва да се присъедини към него и приятелите му навън. Тя си спомня, че той излъчва "силно състрадание към нея и детето й". Тя усеща как все едно товар пада от плещите й.
Ленард Коен на остров Хидра. Мариане е от дясната му страна, 1960 / снимка: Getty Images
Коен е известен с успеха си сред жените.
За трубадур на мъката и "кръстник на мрака", както ще бъде наречен по-късно - той често намира утеха в прегръдките на различни жени.
Като млад той прилича на Майкъл Карлеоне, преди да стане Кръстникът, с тъмни очи с бадемова форма, малко прегърбен, а неговата любезност и лекотата на езика са чарът му.
Когато е на тринадесет години, той прочита книга за хипнозата. Опитва да приложи наученото с домашната прислужница, а тя му сваля дрехите... Но далеч не всяка жена с течение на годините ще бъде толкова лесно омагьосана от него. Нико го отблъсква, а канадската музикантка Джони Мичъл, която някога му е любовница, му остава приятел, докато го определя като "будоарен поет". Но това са изключения...
Ленард започва да прекарва все повече време с Мариане. Ходят на плаж, правят любов, седят у дома.
Веднъж когато са разделени - Мариане и Аксел са в Норвегия, а Коен в Монреал - той й праща телеграма: "Имам къща, всичко от което се нуждая е моята жена и нейния син. Обичам те: Ленард".
Има моменти на раздяла, на спорове и на ревност. Когато Мариане пийне, тя изпада в мрачен бяс. Случват се изневери - и от двете страни. "Боже мой. Всички момичета припадаха по него", спомня си тя. "Бих казала дори, че бях на ръба да се самоубия заради това".
Мариане, остров Хидра, 1960 / снимка: Getty Images
В средата на шейсетте Коен започва да записва своите песни, които имат световен успех, а Мариане става известна сред феновете като музата му. Нейна снимка, само по кърпа, докато седи на бюрото в къщата в Хидра, излиза на гърба на втория албум на Коен "Songs from a Room".
Но след като са заедно в продължение на осем години, връзката се разпада, малко по малко - "като разпръскваща се пепел", както го описва Коен.
Той прекарва все повече време извън острова, следвайки развоя на кариерата си. Мариане и Аксел остават за малко в Хидра, а после се връщат в Норвегия. След това Мариане се жени отново. Но синът й Аксел има постоянни проблеми със здравето. Онова, което феновете на Коен знаят за Мариане днес е единствено, че тя е била много красива и че вдъхновява парчетата "Bird on the Wire", "Hey, That's No Way to Say Goodbye" и преди всичко "So Long, Marianne".
Тя и Коен запазват връзка и по-късно. Когато той свири в Скандинавските страни, тя го посещава зад сцената. Те си разменят писма, а по-късно мейли.
В края на юли тази година, Коен получава мейл от близък приятел на Мариане, който му казва, че тя е тежко болна от рак.
В последните им разменени мейли, тя казва на Коен че е продала своята плажна къща, за да подсигури пари за Аксел, но не му пише, че е болна. Коен усеща, че й остават само няколко дни живот и й пише обратно:
"Е, Мариане, дойде и този момент, в което сме наистина толкова стари, че телата ни се разпадат и мисля, че ще те последвам много скоро. Знаеш, че съм толкова близо зад теб, че ако протегнеш ръката си, ще докоснеш моята. Знаеш, че винаги съм те обичал заради твоята красота и мъдрост, но няма нужда да обяснявам повече - ти го знаеш добре... Искам само да ти пожелая лек път. До скоро, стара приятелко. Моя последна любов, ще се срещнем по пътя".
Два дни по-късно, Коен получава мейл от Норвегия:
"Драги Ленард,
Мариане си отиде бавно от живота вчера вечерта. В пълно спокойствие, заобиколена от близки приятели. Твоето писмо дойде, докато тя все още можеше да говори и да се смее и беше в пълно съзнание. Когато й го прочетохме, тя се усмихна, както тя си можеше. Вдигна ръката си, когато й прочетохме, че ще бъдеш зад нея, достатъчно близо, за да я достигнеш.
Тя много се успокои, след като разбра, че знаеш за състоянието й. Твоята благословия за нейния път й даде допълнително сила... В последния си час държах ръката й и й тананиках Bird on the Wire, докато тя започна да диша все по-леко.
Когато напуснахме стаята, след като нейната душа отлетя през прозореца за нови приключения, целунахме главата й и прошепнахме вечните ти думи: "До скоро Мариане"...
...
*Текстът е част от обширна статия от писателя и бивш редактор на The New Yorker Дейвид Ремник, публикувана на 17 октомври 2016-та, само седмици преди смъртта на Ленард Коен. Можете да я прочетете цялата тук
