Това, че г-н Борисов дойде на власт със заканата да вкара в затвора противниците си, а тези противници го смениха със заканата да вкарат там него, не е местна културна особеност. Нетърпимостта в съвременните демокрации е достигнала до критични стойности, накъдето и да погледнем.
Последни бяха турските местни избори: ей така, между другото осем убити и много ранени, някакви кандидати се сбили по селата. Триумфиращият Ердоан, успял да мобилизира мигрантския си електорат и да натрие носа на протестиращите срещу него вече година градски елити, заяви от балкона на партийната си централа, че опонентите му са "терористи" и "зли сили", и че ще си платят за това, че са опитали да подронят авторитета му.
Прескачаме Украйна, където експлозията се състоя реално, поглеждаме към Унгария, където изборите на 6 април се определят като "студена гражданска война"; Виктор Орбан използва квалифицираното си мнозинство, за да направи съмнителни конституционни промени в своя полза, а неофашистката партия Йобик очаква да вземе 17 процента.
В Америка отново се задава призракът на фалита, поради невъзможността двете парламентарни групи да постигнат компромис. В крайността си хората от Чаеното парти, които натискат отвътре републиканците, все повече започват да напомнят талибаните от Средния изток; срещу тях се оформи също така радикалното движение "Окюпай", където пък безкомпромисността се смята за признак на автентична лявост.
Вече 5-6 години текат масови недоволства по целия свят, които някои наричат "глобална гражданска война"; породиха ги и кризата, и нарасналите неравенства, и дигиталните комуникации, които задават нова претенция на гражданите по отношение на демокрацията.
Притиснати от общественото мнение, елитите се ожесточават още повече едни срещу други, вероятно с надеждата да запазят кожата. Например у нас, където хората са развили крайна нетърпимост към всички партии, ГЕРБ си мисли, че като не признава изборите и бойкотира всички инициативи на властта, някак ще отклони недоволството от себе си. В тази хипотеза радикализмът е един вид мимикрия, при която политиците се сливат с народния фон, включвайки се в глухото ръмжене и бучене.
На недоволен народ, накрая, започва да се прави и самата власт, като онази чиновничка, която на възмущението ми от някакви бюрократични неуредици отговори "Не мога да я понасям тази държава".
Друга възможност е политическите котерии да се ожесточават поради това, че във време на криза ресурсите намаляват, което естествено усилва конкуренцията. Това вероятно е така за България, Турция или Украйна, където политиката е продължение на бизнеса с други средства. Но едва ли обяснява смертелната битка във френската десница, която не е напълно завършила и до днес, нито политическата оперета в Италия.
Ако останем в нашия регион, този циничен /икономически/ ракурс предполага да си представим какви пазари се преразпределят и какво събитие е изострило до такава крайност нетърпимостта между конкурентите. Например, миналата година на едната страна на политическата нетърпимост бяха хора, свързани с бизнесмена Иво Прокопиев, на другата - с банкера Цветан Василев: бих си помислил, че разбирам какво делят, ако примерно г-н Прокопиев се канеше да открива банка.
Но толкова ярост заради публикации във вестниците на едната, съответно на другата страна - не ми се връзва. Тайната на властта винаги е била в това, че елитите намират начин да се споразумеят: но какво ги кара сега да подкопават сами властта си?
Третата ми хипотеза ще прозвучи по-абстрактно.
Политическото в съвременния свят е дълбоко подкопано, политикът се е превърнал в симулакрум на самия себе си - глобализираната икономика отдавна му е отнела всяка сериозна инициатива.
Затова и са недоволни гражданите: очакват от него да завърти кормилото, а той най-многото надува клаксона.
Френските социалисти бяха тежко ударени отдясно на местните избори, приключили в неделя: едни избиратели казват, че Оланд направил много отстъпки пред бизнеса, други - че твърде малко помагал на бизнеса, според едни отишъл твърде надясно, според други - твърде наляво. Истината е, че този леко безличен президент досега просто не направи нищо особено. Надуваше клаксона, докато кормилото само следваше релсите.
И ето ти радикална стъпка: Оланд реши да назначи за премиер Манюел Валс, нашумял с анти-имигрантски мерки и критик на мързеливата социална държава, с горещ темперамент /каталунец/, брутален в изказванията си, любимец на сондажите. И впрочем, както Саркози преди него - бивш министър на вътрешните работи, което по един чисто художествен път внушава идеята за воля, решителност.
Тази рецепта "мъжественост", вече изпълнена веднъж от Бойко Борисов, сега като че ли я следва и г-н Бареков. Самоувереността, шеметните обвинения и заплахите срещу опонентите очевидно имат за цел да подменят с медийна емоция много ограничените възможности за политика.
И не само защото като влезеш в конфликт с всички трудно ще прокарваш решения - просто радикалните очаквания няма как да не влязат в противоречие със скромните възможности, които реалността предлага. 80 на сто от законите ни се гласуват в Страсбург, командването на армията ни е в Брюксел, валутата ни се управлява от Франкфурт... И с другите е така. В тази перспектива можем да си представим новата политическа нетърпимост като вид гладиаторски спектакъл, имащ за цел да ни убеди, че старата политика все още е жива.
