Когато става въпрос за полицейска държава, Източна Германия с нейната тайна полиция Щази винаги излиза на преден план. Към 1989 г., когато "Желязната завеса" пада, в Щази официално работят над 100 хил. души, а според противоречащите си данни още между 500 хил. и 2 млн. души са зачислени като информатори. По онова време населението на страната е 16 милиона.
Всичко това говори за огромен мащаб на действията за контрол и следене на населението - подслушване на телефони, държане под око на съмнителни граждани, слушане някой да не каже нещо нередно...
В продължение на десетилетия Щази беше модел за това как един изключително способен авторитарен режим може да използва репресиите, за да поддържа контрола над държавата.
Разбира се, след това комунизмът падна и идеята за полицейската държава отстъпи на заден план пред доминиращия либерален световен ред. На свой ред възхода на технологиите, включително интернет и смартфоните обещаваха на хората повече лична свобода откогато и да било досега.
Новият милениум дойде с обещания за повече свобода и демокрация и край на диктаторските режими. Наивно, нали...
Вместо това, новите технологии, които трябваше да помогнат на хората да се освободят от тиранията, сега предоставят на управляващите свежи методи за запазване на властта, които в много отношения съперничат, ако не и подобряват, тактиките на Щази.
Надзорът, задвижван от изкуствен интелект (ИИ), например позволява на авторитарните режими да автоматизират наблюдението и проследяването на опозицията по начини, които са далеч по-малко натрапчиви от традиционното следене.
Освен това тези цифрови инструменти не само позволяват на авторитарните режими да създадат по-широка мрежа за контрол над обществото в сравнение със старите тоталитарни методи, но и го правят по начин, изискващ далеч по-малко ресурси. Все пак софтуерът за мониторинг на текстовите съобщения на гражданите, четене на публикациите им в социалните медии или проследяване на движението им се купува само веднъж, а след това върши работа, за която биха били нужни иначе стотици агенти.
А веднъж след като гражданите се научат да приемат, че всички тези неща се случват, те променят поведението си, без режимът да прибягва до физически репресии.
Водени от Китай, днешните дигитални автократи използват технологиите - интернет, социалните медии, изкуствения интелект и т.н. - за да подсигурят стабилността на режимите си, включвайки ги в тактиките си за следене и справяне с опозиция и дисиденти.
Те използват нов арсенал от дигитални инструменти, за да противодействат на това, което се превърна в най-значимата заплаха за авторитарните режими днес - физическата, човешката сила на масовите антиправителствени протести. Така технологиите, вместо оръжие срещу режимите по света, се превърнаха в тяхно основно оръжие.
В началото на новия век нещата не изглеждаха така обаче. Социалните медии и интернет форумите се превърнаха в основно средство за организацията на антиправителствени демонстрации и протестни движения.
Между 2000 и 2017 г. протести, организирани онлайн до голяма степен, доведоха до падането на 10 авторитарни режима - 23 процента от 44-те авторитарни режима, паднали през същия период. В други 19 случая масовите протести довеждат до избори, на които старият режим пада.
Този възход на протестните движения, засилен от технологиите, обаче доведе и до това самите авторитарни сили да променят политиката си за справяне с подобни проблеми. И решението за това се оказаха отново технологиите и в частност - дигиталните репресии.
Подобен подход не само намалява вероятността протести да бъдат организирани, но и намалява шансовете правителството да се сблъска с големи, постоянни усилия за мобилизация на демонстрантите.
Интересен пример за това е Камбоджа. Министър-председателят на страната Хън Сен, който държи поста си от 1988 г. насам, е възприел технологични методи за контрол, които да му помогнат да поддържа на властта си. Традиционно за подобни режими, медиите в страната не отразяват опозицията. Затова и много опозиционни лидери в началото на новия век се обърнаха към социалните медии за разпространение на информация и организиране на протести.
За целта, освен типичната физическа сила от страна на органите на реда, властите временно блокираха достъпа до Facebook, а малко след това имаше и масови затваряния на интернет кафенета в страната.
През 2014 г. пък правителството анонсира създаването на екипа за борба с кибертероризма, натоварен с мониторинг на интернет трафика в страната, който да отбелязва всякакви призиви за антиправителствената дейност онлайн.
Година по-късно правителството прие закон, който му дава правото да спира лицензите да телекомуникационни компании директно, както и правото да уволнява техни служители.
До голяма степен и заради тези стъпки на правителството, но протестите в страната замряха постепенно въпреки голямата им сила през 2013 г.
Диктатурите използват технологията не само за потушаване на протестите, но и за засилване на по-старите методи за контрол.
Като улесняват авторитарните режими да идентифицират опозиционерите, дигиталните репресии им позволяват по-ефективно да определят на чия врата трябва да се почука посред нощ и кой да бъде хвърлен в килия.
Това по-тясно таргетиране на противниците намалява необходимостта от прибягване до безразборни репресии, които могат да предизвикат обратна реакция и разпалване на протестно движение или дезертиране на хора от държавния елит.
Усъвършенстването на системите за наблюдение чрез изкуствен интелект е най-значимото развитие в дигиталния авторитаризъм. Камери с висока разделителна способност, способност разпознаване на лица, шпионски софтуер, автоматизиран анализ на текст и обработка на големи данни - всичко това отвори широк спектър от нови методи за контрол над населението. Тези технологии позволяват на правителствата да наблюдават гражданите и да идентифицират дисидентите своевременно (а понякога дори превентивно).
Нито един режим не е използва репресивния потенциал на изкуствения интелект толкова старателно, колкото този в Китай. Китайската комунистическа партия събира невероятно количество данни за физически лица и предприятия: данъчни декларации, банкови извлечения, история на покупките и криминални и медицински документи.
След това режимът използва специален софтуер на базата на ИИ, за да анализира тази информация и да състави "оценка за социални кредити“, чрез които властта да налага параметрите на това, което се смята за приемливо и неприемливо поведение.
По тези параметри хората, които биват приети за незаслужаващи доверие, могат да се окажат в социална изолация без право на достъп до държавни фондове, право за наемане на апартамент без депозит, теглене на кредит или дори пътуване със самолет или влак.
Въпреки че комунистическата партия все още усъвършенства този софтуер, напредъкът в анализа на големи данни и технологиите за вземане на решения само ще подобри капацитета на режима за "социално управление".
Новите технологии помагат на Китай също така да стегне юмрука си и в по традиционните форми на репресии.
В Синдзян китайското правителство е установило редица "лагери за превъзпитание", където са задържани над милион етнически уйгури. Тези уйгури, които не са в лагерите, са закотвени в градове, където за да излезеш от квартала си, трябва да минеш през специална порта, оборудвана със софтуер за лицево разпознаване. Този софтуер определя кой може и кой не може да премине. Както и кой да бъде задържан на място.
Китай е събрал огромно количество данни за своето уйгурско население, включително информация за мобилни телефони, генетични данни и информация за религиозни практики. Аргументирането на това минава под обичайния знаменател - защита на националната сигурност и борба с противообществените действия.
Допълнително с това тези нови технологии помагат на върхушката в партията да държи редиците си стегнати и под контрол.
Например изследванията показват, че Пекин избягва цензурирането на публикации от обикновени потребители в местната социална медия Weibo (китайският еквивалент на Twitter) за корумпирани държавни служители, тъй като тези публикации дават на режима възможност да следи за работата на собствените си кадри.
За да дойдем, разбира се, и до момента с мащабната цензура онлайн. Изкуственият интелект, насочен към следене на социалните медии в страната, може да обработва огромни масиви от данни - статуси, снимки, видеа и т.н. - филтрирайки и блокирайки всичко, което не отговаря на стандартите на официален Пекин.
Пример за това се видя миналото лято покрай протестите в Пекин, когато от китайската част на интернет беше премахнато значително количество съдържание в подкрепа на демонстрантите.
В това отношение обаче Русия отива дори още една крачка по-напред, залагайки създаването на собствен, руски интернет, който да отдели руснаците от останалата част от интернет.
Много други държави, особено в Африка, също се опитват да тръгнат по този път. Нещо повече, от там търсят експертния опит на Китай в тази насока и канят китайски експерти по "Управление на киберпространството" да ги обучават на техниките за следене и контрол на населението чрез технологиите.
Не по-малко важен аспект на дигиталните диктатури е възможността за "оформяне" на общественото мнение.
Онлайн ботове и стриктно моделиране на съдържанието в социалните медии, акцентиране на конкретни новини и засипването на правителството с похвали за дадена политика помагат да се изгради един не особено реалистичен, но по-положителен образ на авторитарната власт.
Това е област, в която Русия има сериозен опит. Кремъл наводнява интернет с истории, възхваляващи властта и оплюващи враговете на управляващите, които да отвличат вниманието на онлайн потребителите от негативните новини.
Друга важна техника в това отношение е микротаргетирането, използвано от компании като "Кеймбридж аналитика". Освен ролята на компанията за американските избори от 2016 г. и кампанията за Брекзит, тя е участвала (неофициално) и в няколко африкански държави като Кения и Нигерия. В Кения компанията застава на страната на президента Ухуру Кенята, помагайки му да задържи властта.
Една от техниките, които "Кеймбридж Аналитика" използват в своите онлайн кампании, е микротаргетирането - възможност за адаптиране на съдържание за конкретни индивиди или сегменти от обществото.
Самото микротаргетиране се използва масово в маркетинга за определяне на това какви реклами да ви се появяват, докато сърфирате онлайн. За авторитарните режими обаче това означава разширена възможност за пропаганда и обезсърчаване на протестно и опозиционно настроени елементи.
Подобни дигитални и маркетингови техники могат да помогнат на диктаторите да изглеждат дори по-малко агресивни и по-отговорни пред своите граждани.
В "прекрасния нов свят" на технологиите все по-често ще виждаме как автократи и диктатори ще разчитат на малки, но много добре обучени групи от хора, които да поддържат властта им и да оформят публичния им имидж - на народни пастири, а не на касапи.
И тогава вече ще видим как страшните антиутопии на XX век се превръщат в реалност.
