Американският президент Доналд Тръмп я нарече "12-дневна война" в желанието си да остави в историята име за мащабен конфликт, който си мисли, че собственоръчно е разрешил.
Само че конфликтът не е разрешен, а тези 12 дни на размени на тежки въздушни удари между Израел и Иран по-скоро могат да се определят като само един рунд от дълъг боксов мач.
Той приключи с примирие и поне засега знаците и сигналите от Тел Авив и Техеран сочат към това, че ще се задържи. Колко дълго, не се знае, но със сигурност рано или късно, под една или друга форма, която не е задължително да бъде война, конфликтът ще продължи.
На този етап все пак могат да се направят някои изводи.
- Иран загуби този рунд, но режимът няма изгледи да падне
В страната няма организирана и достатъчно силна опозиция, която би могла да замени действащия консервативен военен, политически и духовен елит. Недоволство съществува и то ясно бе видяно в рамките на многобройните протести след смъртта на Махса Амини през 2022 г., но то остава крайно фрагментирано и разеделено. Силовите структури в страната се погрижиха това да е така след Зелената революция от 2009 г.
Съществуващата опозиция в изгнание, която е базирана във Франция, е дори по-безгласна. Синът на последния шах - принц Реза Пахлави - почти не бе отразен, когато произнесе реч чак на 11-ия ден от началото на конфликта.
И да е казал нещо преди това, почти никой не е разбрал, а нито САЩ, нито Европа, нито някоя държава в Близкия изток не го е лансирала като потенциален вариант за алтернатива на режима. Всички преговори преди, по време и след конфликта се водят с Техеран.
••• Тук може да видите конфликта през призмата на странните коментари в Trusth Social на Доналд Тръмп:
Смяна на режима в нито един момент не е била първостепенна цел, а нещо, към което всички подхождат особено предпазливо, тъй като в Близкия изток алтернативата на авторитаризма обикновено не е демокрация, а хаос и разпад на държавността.
За момента режимът със сигурност ще затегне още повече контрола си над обществото. Ще има репресии и гонения в опит да се открият и разбият мрежите, свързани с Мосад, заради които се стигна до толкова много избити висши военни и учени от ядрената програма.
Необходимостта от съобразяване с реалността в съчетание с параноя и желание за отмъщение и реванш ще водят действията на Техеран както във вътрешната политика, така и във външните отношения.
- Нямаме идея какво се случва с ядрената програма
Иран загуби водещи учени, загуби и инфраструктура. Пораженията обаче не са изяснени, не се знае и къде се намират над 400 кг. обогатен до различни нива уран, колкото и президентът Доналд Тръмп и премиерът Бенямин Нетаняху да претендират, че са ликвидирали ядрената програма.
В най-лошия случай за Израел, САЩ и Европа, програмата може да се върне до предишните си нива за няколко месеца, в най-положителния - няколко години. Това ще зависи и от преговорите с Вашингтон, които ще бъдат подновени, а в тях Иран със сигурност няма да седне от силна позиция, защото все пак се видя колко уязвимо е въздушното пространство на страната.
Преди началото на конфликта Вашингтон и Тел Авив имаха различни гледни точки за иранската програма - Тръмп не държеше на нейното унищожаване, докато Нетаняху настояваше тя да бъде напълно закрита.
Сега Нетаняху може да претендира, че е изпълнил основната си цел и да се представи за национален герой, колкото и всъщност неясно да е в момента какво е състоянието на програмата. Тръмп действа по същия начин, след като израелската армия свърши почти цялата черна работа, поставяйки Иран в по-неизгодна позиция за преговори.
Разговорите ще продължат, Техеран ще трябва да прави още отстъпки в замяна на облекчаване на санкции, но в дългосрочен план нито един от проблемите с режима и неговите съюзници в региона не е решен, колкото и отслабени да са те в момента.
- Приятелите на Иран в БРИКС не са им приятели
В английския език обичат да използват понятието frenemies, което събира в едно съответните думи за "приятел" и "враг". Frenemies особено добре описва отношенията между две или повече страни, които са свързани единствено и само от общи проблеми и споделена омраза към нещо друго.
Водещите страни в БРИКС са Китай и Русия, но каква по-точно подкрепа оказаха те на своя съюзник Иран, изпаднал в критична ситуация?
В началото на годината Техеран и Москва подписаха всеобхватно двустранно стратегическо партньорство, в чиито клаузи обаче се подчертава, че в случай на война ангажиментът е само да не се подкрепя по някакъв начин противникът. Извън това Иран има важна роля в осигуряването на бойни дронове за руската армия, докато в обратна посока Русия има отношение към ядрената енергетика в Ислямската република.
Само че въпреки добрите политически и икономически връзки между братска Русия и братски Иран, Владимир Путин избра да не се меси твърде много в полза на Иран поне по четири причини:
- Традиционно прагматични отношения, които от дълги години има с Бенямин Нетаняху, както и голям процент рускоезично малцинство в Израел;
- Вече води своя собствена война, а нова криза в Близкия изток означава отвличане на вниманието. С други думи - всяка една ПВО система за Израел би означавала една по-малко за Украйна;
- Конфликт в Близкия изток означава високи цени на петрола, което е добре за руския износ и хазната;
- Руската пропаганда свободно може да разпространява наратива за американския агресор и техните ционистки пионки.
Китай от своя страна се явява най-големият купувач на петрол от санкционирания Иран и конфликтът, по-специално разстройване на трафика през Ормузкия проток, сериозно щеше да засегне китайските интереси.
В момента може само да се предполага какъв дипломатически натиск е оказван от Пекин, за да не се стига до подобен сценарии. Със сигурност обаче възстановяването на Иран след конфликта ще премине през стесняване на отношенията и зависимостите с Китай.
Преди две години именно Пекин бе основен посредник във възстановяването на дипломатическите отношения между Иран и Саудитска Арабия, а сега отслабването на режима в Ислямската република може да позволи на Китай да увеличи още повече своето влияние там.
- Израел излиза от конфликта като водещ фактор в Близкия изток
Изключителната агресия на Нетаняху и правителството му във воденето на външна политика през последните близо две години направи така, че за момента да са ликвидирани преките заплахи за Израел.
Иран няма да има възможност скоро да възстанови в същия капацитет дейността на своята мрежа от регионални протежета - Хизбула в Ливан е осакатена дългосрочно, докато за завръщане на контрола в Сирия вече и дума не може да става.
На по-близко, местно ниво, Хамас също вече не може да разчита на иранската подкрепа. Вероятно е въпрос на време терористичната организация да се огъне и да приеме израелските условия за примирие. Нетаняху обаче превърна Ивицата Газа в кърваво блато, от което Израел дълго време няма да може да излезе.
Другият победител от конфликта са монархиите от Персийския залив. Със сигурност ще използват всяка възможност за запълване на вакуума, който ще остане от намаляването на иранското влияние в региона.
