Сриването на българския футбол до корупция, черно тото, безхаберие и вандалщина е сред малкото теми, по който човек може много бързо да постигне съгласие. Който и от четирите елемента да хване ще се сети за десетки примери, кои подочути, кои станали обществено достояние.
Стадиони развалини, президенти с прякори, странни резултати, намаляваща публика, сбивания, пречупени кръстове….
Така, до голяма степен, изглежда най-обичаната игра. Българските мачове са вече основно телевизионен фон, или пълнеж между мачовете от английското, испанското и други първенства.
Стадионите приличат на изоставени от обществото полугета, през които се отбиват основно тези, които са „насъбрали“ през седмицата и идват да „теглят по една“ (често доста повече и често не само по гостуващия, но и по своя отбор). Няма да споря с тази картина, тя има достатъчно основания. Единствено ще се опитам да подредя бавно и мъчително насъбиращи се факти, които дават малка надежда, че любимата игра може да бъде спасена.
Феновете и непрестанните скандали около част от тях са най-лесното обяснение за случващото се, но не и най-точното. Проблемите там са достатъчно известни (например, ескалираща агресия на отделни групи или политическа употреба), но далеч по-малко се коментира разпада на институциите около тях.
Списъкът е дълъг: липса на всякакъв интерес и контрол върху финансовите потоци и съмненията за пране на пари, пълна незаинтересованост към подозренията за черно тото, безпомощност и нежелание на право-охранителните органи да се справят с футболното хулиганство и нежелание за прилагане на най-различни вече утвърдени методи за реакция, замиране на методите на управление на мачовете някъде в късния милиционерски соц, липсата на професионализация на управлението на самите клубове, нежелание за решаване на юридическите казуси, свързани с базите и т.н.
Още, държавното и общинско финансиране на спорта и футбола (през собственост, наем на съображения, спортни програми и т.н.) е напълно неизползван управленски инструмент. Например, подкрепата трябва да е обвързана с условия като организиране на турнири за малки деца (сега това се прави от пивоварни или други големи фирми) или редовни посещения в училищата и часовете по физическа култура.
Подкрепата трябва да бъде обвързана и с прозрачни финанси.
Тоест, ако използваш общински или държавни имоти и съоръжения трябва да бъдеш финансово изряден. Примерите могат да бъдат продължени.
Цялата тази инфраструктура на безхаберието трябва да е повод за колективни действия на организирани и неорганизирани привърженици, но явно за това е рано и има нужда от повече израстване. Случва се обаче друго. Изправени пред възможността наистина да загубят любимата игра и клуб все повече от тях излизат от позата на пасивни наблюдатели и се захващат с най-различни неща в името на тяхното спасяване.
През последните месеци най-голямо впечатление прави поведението на привържениците на двата най-популярни български клуба. Учреденият преди едва половин година тръст на привържениците на „Левски“ е на път да влезе в управлението на клуба и вече започва да го променя. „ЦСКА завинаги“ пък има вече зад гърба си няколко успешни дарителски кампании и става все по-голям фактор в своята общност.
Въпреки сериозното недоверие към А. Томов над 5000 привърженици събраха над един милион лева в неуспешното предлагане на акции, за което предстои втори опит. Обстоятелствата пък принудиха феновете на „Локо“ Пловдив да поемат собствеността и управлението на своя клуб, а нещо подобно май предстои да се случи и в „Ботев“.
Всичко това е отлична новина. Ангажират се все повече доскоро неорганизирани фенове, включват се хора със сериозен професионален опит, които се опитват да променят цялостното функциониране на клубовете, прекия ангажимент и отговорност създават съвсем друго отношение към клубовете.
Постоянно нараства и социалният ангажимент на привържениците.
Благотворителните кампании са вече толкова много, че трудно могат да бъдат обобщени. Разбира се, в повечето случаи те са насочени към членове на съответната общност, но това не ги обезценява. Нещо повече, през последните месеци все по-често виждаме инициативи, които имат по-широк контекст.
Например, преди 9 месеца отбори и фенове от Стара Загора и Казанлък се включиха в благотворителна инициатива за събиране на средства за болната едногодишна Вики от Пловдив. Ники Кънчев, „Дарик“ и „Гонг“ от няколко години правят благотворителни събития и търгове за болни деца, които събират футболисти и фенове на най-различни отбори.
Преди две години „Ботев“ и „Сливен“ играха благотворителен мач и феновете на двата отбора събираха средства за малкия Жоро. Фенове на „Лудогорец“ в Русе пък наскоро направиха кампания в подкрепа на болния от рак Томи. Списъкът от инициативи става все по-дълъг.
Далеч съм от мисълта, че се случва някакво чудо.
Но е все по-видно, че все повече хора са решени да направят усилие, за да спасят клубовете и играта, които обичат. Напук на всички около тях. Напук на неработещи институции, напук на хаоса и безхаберието на БФС, напук на циничната полиция, която продължава да си живее в отминала епоха, напук на малкия шанс за успех.
Вярно е, че направеното дотук са по-скоро парченца, които трудно променят общата картина. Но няма да бъдем коректни и точни, ако откажем да видим повдигащата се вълна от желание и ангажимент за промяна. Надали са много тези, които очакват тя да бъде по-различна от всичко друго в страната – бавна, мъчителна и несигурна.
