Преди няколко години на международна конференция за млади лидери дойде много интересен участник от Камерун. Въпреки че официален език бе английски, той не можеше да каже и дума на него. Благодарение на базовите му знания по френски успяхме да се разберем и накрая на конференцията ни заяви, че иска да остане в България. Като бежанец.
Опитахме се да му обясним разликата между бежанец и икономически мигрант, но така и не искаше да я възприеме.
Въпреки това се опитахме да му помогнем - бил в националния младежи по футбол. Както каза помощник-треньор на български футболен отбор: „всяка седмица ми идват по 2-3, които са били в националния отбор на някоя африканска държава".
Точно почнахме да се шегуваме, че ще имам приятел в Струмска слава - Радомир и на пробна тренировка се разбра, че дори за някоя „окръжна Б" не е способен.
Като видя, че няма да стане футболист, камерунецът пожела да се занимава с „лека атлетика". Уви, оказа се, че и за леко атлет не става. Някъде в този момент той остана без средства и само с куфар дрехи и самолетен билет за връщане.
На последния ден преди полета му го оставихме да спи в хостел, като уговорката беше на другия ден да го вземем и закараме до летището. В деня на полета камерунецът беше изчезнал.
Преди няколко седмици същият писа на приятел, че бил добре, уж се върнал в Африка, но пък гордо се бе окичил в социалните мрежи, че работи във фондацията ни. Междувременно през тези три години без вест от него периодично получавахме информация от познати, че са го засичали из България.
Такива лица, които се възползват от трагедията на мъже, деца и жени в конфликтни зони, обявявайки се за „бежанци", са немалка част от мигрантите към Европа.
Този личен пример описва цялата политика на Европейския съюз - вместо да помагаме на бежанците и желаещите убежище, голяма част от енергията и държавните средства заминават за икономически мигранти.
Основен признак на цивилизованите държави е равноправието и състраданието към хората в нужда. Именно поради това законодателството им гарантира възможността лица, които са подложени на война или политически гонения да бъдат приоритетно приемани в дадена страна. Възползвайки се от трагедията на семейства, които бягат от Сирия, Ирак и Йемен, чисто икономическите мигранти се обявяват за „бежанци" с което заобикалят закона и принуждават данъкоплатците на други държави да се грижат за тях.
Според конвенцията на ООН от 1951, която рамкира статуса на бежанците, „икономическите мигранти" нямат право на търсене на убежище. Тук е редно да направим и важно уточнение - докато „бежанец" е лице, което вече е получило статус от дадена държава за такъв, то „търсещите убежище" се водят всички лица от кандидатстването за статут на „бежанци" до получаването му.
Дали голяма част от журналистите правят тези грешки от незнание, или умишлено създават напрежение - не знам, но именно заради неяснотата около тях думата „бежанец" получи през годините негативна конотация, а дискурса се измества встрани от основния проблем, а именно - да помогнем хората в нужда.
Макар и терминът „икономически мигрант" да не съществува в правния мир, той се използва за строго специфична група от лица, които напускат дадена страна за да се развиват в друга. В своята същност не се ограничава само за мигранти с ниска професионална и образователна квалификация. Канадецът Марк Карни, управител на Английската централна банка, е толкова „икономически мигрант", колкото и камерунецът, за когото ви разказах. Единствената разлика е, че докато първият е образован и идва за специфична работа, то вторият няма представа какво ще прави в Европа.
Освен че социалните разходи на приемащите страни се увеличават безпредметно, в голяма си част заради млади мъже без семейства, то майка с деца, които бягат например от зверствата на „Ислямска държава", не могат да подадат искане за убежище, заради множеството подадени молби от лица, неподлежащи на третирани като "бежанци".
Така например преди няколко седмици Австрия спря да приема молби за убежище, тъй като вече се задъхва заради големия наплив. Административната машина е принудена да прави дълги и мъчителни проверки, които да определят дали един човек заслужава статус на бежанец или чисто и просто емигрира заради желанието му за по-добри доходи.
В САЩ този проблем е решен чрез работните визи, докато Европейския съюз издава „сини карти", които важат за лица с университетска степен на образование и дават възможност за пребиване и работа във всяка една от 28-те членки.
Всичко казано дотук не е причина да обвиняваме имигрантите за всичко. Както казва комикът Луис Си Кей, „разбира се, че чужденците ти крадат работата. Но, може би, ако някой без контакти, пари или не говорещ език вземе твоята работата, то ти явно не струваш".
Изследвания сочат, че страни, които са благоразположени към мигранти повишават икономическите си показатели многократно. За разлика от „врящото гърне" на САЩ, където всичко се претопява, то в Европа е възприет мултикултурализма, който дава възможност за взаимодействие между различните култури, без „изяждането" им една друга.
Това е предимството пред САЩ, което Западна Европа, Канада и някои азиатски страни са се научили да използват умело, като приемат висококвалифицирани мигранти от цял свят.
Демагогията, която ни се налага от популистки партии чрез множество медии ежедневно, че „сирийците" са тук за да ни завладеят и разболеят, подхожда повече на тоталитарна държава от Третия свят, отколкото на страна от Европейския съюз. Към този проблем трябва да включим и генерализацията, че всички, които идват на територията на ЕС са „бежанци" и „опасни".
Всъщност, голяма част от бежанците от Сирия са лица с висока степен на образование, които могат да се впишат в обществото. Немалко от тях са лекари, стоматолози, инженери, учители и висококвалифицирани работници.
От друга страна са част от имигрантите от Африка и части от Близкия изток, които нито бягат от война или режим, нито имат квалификация или опит, но очакват с влизането им в ЕС огромни помощи заради това, че са просто тук.
Разделянето на двете групи е от изключително значение за изграждането на коректно обществено мнение, което да прави ясно разграничение между нуждаещите се от закрила и тези, които просто очакват, че Европа им е длъжна.
Интелигентното държание от страна на политици, висша администрация и общество задължава разговорът за миграционния поток към България и ЕС да се води на ниво, което разяснява основните разлики и проблеми. Медиите не трябва да търсят сензации като „северно африканци искат да се женят за българки", а да направят разлика между „търсещ убежище", „бежанец" и „икономически мигрант". В противен случай не сме по-добри от пропаганда на нивото на Северна Корея.
