След като 12-те латиноамерикански държави (и Канада) - Групата от Лима, чиято цел е да търси решение за кризата във Венецуела, изключиха военната интервенция срещу режима на президента Николас Мадуро, изглежда сякаш, че преговорите се превръщат в единствения възможен начин за възстановяването на демокрацията в страната.
Един важен въпрос обаче остава на дневен ред: наистина ли прекратяването на кризата зависи само от венецуелците?
Тези, които настояват, че жителите на Венецуела са единствените, които могат да разрешат сегашната хуманитарна и политическа катастрофа в собствената си държава, пренебрегват един изключително важен момент от цялата ситуация - международните влияния вече съществуващи в тяхната страна и глобалните измерения на въпроса.
Както усилията на Контактната група, която обединява няколко европейски и латиноамерикански държави, така и предложението на Мексико и Уругвай да активират механизма от Монтевидео, с което да се подновят преговорите между правителството и опозицията, са нереалистични химери, ако не включват два ключови играча в целия този процес - Русия и Китай, в преговорите.
Няма как във Венецуела да има демократичен преход без многостранно сближаване по темата, което пряко да включва Москва и Пекин, които поне към момента заявяват твърда подкрепа за президента Николас Мадуро.
И независимо дали на международната общественост й харесва, или не, кризата във Венецуела не е прерогатив единствено на намесата на САЩ, Колумбия и Бразилия.
Никой не си прави илюзии, че руснаците са дошли в страната, за да останат и да я оформят като свой ключов съюзник. Кремъл в никакъв случай няма да се откаже от постигнатото вече влияние, което е придобил над държавата и нейните въоръжени сили.
През последните години Игор Сечин, близък сътрудник на президента Владимир Путин и ръководител на държавната петролна компания "Роснефт", получи привилегирован достъп до Мадуро и неговия вътрешен кръг, който далеч не е за подценяване.
Въпреки че неотдавнашно разследване на агенция Ройтерс цитира хора от ръководството на "Роснефт", според които по-голямата част от последните инвестиции на руската компания в чужбина на практика водят до солидни загуби. Защо тогава тя продължава да инвестира в една страна, затънала в дълбока криза?
Отговорът очевидно е политически. Инвестициите във Венецуела дадоха на Русия тактическа роля в Карибския басейн, засилвайки нейния собствен имидж като световна сила. В последните години това е основната цел на президента Владимир Путин - да изземе колкото се може повече ролята на САЩ като фактор в глобалната политика, от който зависи развоят на една или друга ситуация.
Допълнително с това Венецуела не е просто купувач на руски оръжия, а също така и военен съюзник, който отдава на Кремъл своите военни бази.
По този начин Русия може да провежда неконтролирани от Съединените щати и Европейския съюз военноморски и въздушни учения в региона - както вече се случи през декември 2018 г., когато два свръхзвукови руски бомбардировачи спокойно правиха маневри край Каракас.
Междувременно на 25 март стана ясно, че два руски самолета, превозващи 99 военни и 35 тона техника, са кацнали на международното летище "Симон Боливар" в Каракас "в рамките на техническото и военно сътрудничество с Венецуела".
Това идва като допълнение на информациите, че за личната сигурност на президента Николас Мадуро отговаря частната руска военна бригада "Вагнер", за която се твърди, че изпълнява неофициални поръчения на Кремъл.
И ако ролята на Русия във Венецуела е по-скоро като фактор на сила и стабилност, то финансовата и търговска мощ на Китай подхранват режима на Мадуро със средства.
Икономическата експанзия на Пекин през последните няколко години е безспорна като нейното въздействие успя да окаже и значително влияние върху икономическата структура на региона на Латинска Америка.
Китай е основен търговски партньор на Бразилия и мащабен кредитор на страни от региона през последните 15 години. Според изчисления на експерти страната е отпуснала като заеми на държавите от Южна Америка повече пари, отколкото Световната банка и Международния валутен фонд заедно.
Само правителството на Венецуела дължи на Китай около 54 милиарда евро, които трябва да плаща на Пекин в суров петрол. Това се равнява на 40% от целия дълг на Латинска Америка към Китай.
Макар да не знаем какъв точно е размерът на годишните китайски инвестиции във Венецуела годишно или каква част от тези кредити към момента вече са изплатени, тежкият проблем с ликвидността на Венецуела прави страната изключително зависима от китайските заеми.
Всичко това е фактор, който няма как да не бъде взет под внимание. Така за да намалят подкрепата си за правителството на Мадуро, китайците трябва да бъдат сигурни, че заемите, които неговата власт е взела, ще бъдат изплатени, независимо от случващото се в страната и евентуалните промени в ръководството й.
Дали руснаците и китайците ще приемат някаква форма на преход към демокрация във Венецуела, отказвайки се по този начин от стратегическа позиция в Карибите и парите, отпуснати на Мадуро и неговия предшественик Уго Чавес? Очевидно не. Поне не и докато не получат гаранции, че ще запазят съществуващия и в момента контрол върху управлението на страната.
Иначе казано една евентуална промяна на режима във Венецуела би зависила изключително много от променливи не просто извън самата Венецуела, но и извън Западното полукълбо като цяло, както и от непредсказуемата стратегическа игра на Китай и Русия, чиято цел е да отслабят САЩ и техните съюзници, без съзнателно това да доведе до сблъсък на велики сили.
