"Господин Нетаняху не бива да забравя, че неговата държава също е създадена чрез решение на ООН. Затова сега не е време да се пренебрегват решенията на ООН".
Това са думите на френският президент Еманюел Макрон към израелския премиер Бенямин Нетаняху. Те идват на фона нарастващото напрежение между Франция и ООН от една страна и Израел от друга по повод войната в Ливан срещу Хизбула.
В случая Макрон реферира към решението на Съвета за сигурност на ООН от 1947 г., с което е прекратена британската администрация на Палестина и е приет плана за разделение на територията на две суверенни държави - една за евреи и една за араби.
Отговорът на Нетаняху не закъснява. В изявление той посочва, че страната му не получава своята независимост от ООН, а я извоюва "във Войната за независимост с кръвта на герои, много от които са оцелели след Холокоста, включително от режима на Виши във Франция".
В света на международните отношения и дипломацията подобен тон се счита за особено остър и показва ескалиране в негативна посока на отношенията между двете държави. И той идва след дни на коментари от Макрон, че единственият начин за примирие в Газа и Ливан е да бъде спрян износът на оръжия за Израел е.
Напрежението се повиши най-вече след новините, че "сини каски" от мироопазващата мисия на ООН в Ливан (UNIFIL) са били ранени при стълкновения с израелски военни части.
В отговор на тези новини от израелската армия настояха, че миротворците трябва да се оттеглят и да не пречат на военните.
Самата мисия на ООН действа в района от 1978 г. и нейната ефективност е меко казано спорна. За всичките години досега, сините каски така и не е успяха да изпълняват една от основните си цели - да помогнат на армията на Ливан да установи контрол по границата с Израел, така че тя да не попада под владение на терористични групировки като Хизбула (особено след войната от 2006 г.).
И все пак тази френска острота спрямо Израел не бе толкова явна през годината, в която се водеше войната в Ивицата Газа, но се появи след нахлуването в Ливан.
Причината е проста - Ливан е едно от последните места в Близкия Изток, където Франция все още има някакво влияние на фона на една прогресивно западащата външна политика на Париж.
Двете държави всъщност имат доста богата история на отношения и то без да са натоварени с тежестта на колониално минало.
Още по време на кръстоносните походи през средновековието Франция установява първите силни контакти с местните християни маронити и в продължение на столетия Париж се изявява като основен защитник на християнското население в района.
По-късно, след разпада на Османската империя, Франция поема административното управление на Ливан до независимостта на държавата през 1943 г.
По-голямата част от XX век е маркирана от изключително силно европейско влияние върху културата и политиката на Ливан, а Париж има силни контакти не само с християните, но и с всички останали религиозни общности.
Връзката е особено силна през в края на миналия и началото на новия век най-вече заради личното приятелство между президента Жак Ширак и сунитския премиер-милиардер на Ливан Рафик Харири.
Създадени са канали за комуникация с всички играчи, даже с протежетата на Иран от Хизбула. Френският бизнес работи в страната, френският език е най-говоримият след арабския, а за разлика от много места в Африка, в Ливан мнозинството не приема Париж като колониален експлоататор.
По това време европейските пари имат решаващо значение за възстановяването на страната след 15-годишната гражданска война, в която Франция също губи немалко свои хора.
В момента от всичкото това влияние е останало твърде малко. Днес някогашните най-близки френски партньори в Ливан вече да предпочитат да си говорят повече със Саудитска Арабия. И то не по-вина само на Макрон.
Поне две десетилетия прогресивно отслабваща френска външна политика правят така че Париж и в по-общ план Европа вече да не са онези сили в региона, които някога са били.
Превратите в Мали, Буркина Фасо и Нигер, където разположените на терен френски сили буквално бяха изгонени, наред с неспособността да се обуздае Русия в годините преди сегашната война в Украйна, само засилиха и подчертаха у всички усещането за нарастваща слабост на Франция в международен план.
Париж от дълго време не задава политики, а по-скоро ги следва по течението.
Гражданската война в Сирия показа същото. Ливан бе залят от над милион бежанци и това обърна цялата политика и икономика на страната с главата надолу, докато в Париж се чудеха каква по-точно позиция да заемат относно конфликта и акцентираха преди всичко върху битката срещу "Ислямска държава" в Сирия и Ирак.
Сякаш не смееха да пипнат Хизбула, за да не пропадне ядрената сделка с Иран, която така или иначе пропадна.
През това време режимът в Техеран завърши своя аванпост за нападения срещу Израел. Хизбула буквално изгради паралелна държава в Ливан под носа на Франция.
Групировката има собствена армия и паралелни институции, които в много случаи са по-ефективни от държавата в предоставянето на каквито да е услуги, включително здравеопазване, образование, финанси и т.н.
Така не само голяма част от шиитите, но и немалко сунити и други в Ливан виждат във фундаментализма на Хизбула и покровителите им в Иран много по-ефективна алтернатива на Запада.
В условия на перманентен хаос и кризи най-лесно виреят радикални идеи и най-лесно можеш да посочиш, че именно Франция, Европа и САЩ са виновни за проблемите.
Макрон може и да има право в някои от критиките си правителството на Нетаняху, но френският президент трябва да знае, че Израелската държава действа така, както би действала винаги, изхождайки от своя исторически опит и липса на стратегическа гъвкавост.
Така че Макрон преди всичко трябва да се запита защо гласът на страната му се чува все по-слабо в региона и дали някои от грешките на Франция всъщност не са спомогнали също за възхода на Хизбула в Ливан.
