Сякаш вече цялото внимание на света е концентрирано върху кризата в Украйна, която се разгръща пред очите ни от месеци.
Всъщност даже повече - близо година, през която Западът допусна немалко грешки и криви сметки, така че в момента да се стигне до настоящата ситуация.
Още през април миналата година руснаците струпаха армията си по границата с Украйна и тестваха обхвата на отговор, който новата администрация във Вашингтон бе готова да приложи при повишаване на напрежението. Казано с други думи, още оттогава Путин пробва къде са червените линии на Джо Байдън, малко след като последният влезе в Белия дом.
Може би някъде по това време стратезите на Кремъл са преценили, че почвата е подходяща, за да се продължи с плана.
Така Путин укрепи поразклатените отношения с Беларус, предоставяйки политическа и финансова подкрепа за режима на Лукашенко, като по този начин осигури северния фланг при евентуален конфликт с Украйна. В момента именно в Беларус има разположена 30-хилядна руска армия в готовност да настъпи към Киев при необходимост.
В същото време Русия асистира на Лукашенко в организацията на изкуствена бежанска криза по границите с Литва и Полша, отново с идеята да бъде оказан натиск.
Само за да се стигне до ноември и декември и ново струпване на десетки хиляди руски войници по границата с Украйна и поставянето на почти ултимативни условия за получаване на американски гаранции, че НАТО ще редуцира силите си според границите от 1997 г. (преди включването на 14 държави от Централна и Източна Европа, включително България), никакво разширяване, както и край на военната активност на Алианса в региона.
Тоест Украйна се превърна просто в причина за по-обширните стремежи на Путин да ревизира и преформулира цялата архитектура на сигурност в Източна Европа след Студената война и да превърне региона в буферна зона с НАТО, където Русия ще има водеща роля при определянето на политиките по сигурността.
Затова и всъщност Украйна не е крайната цел, а само поводът с вярването на Путин, че не е изправен срещу украинците, а срещу САЩ, НАТО и Европейския съюз.
По тази логика целта му е съвсем ясна и вече е повече от очевидно, че не е склонен на каквито и да е компромиси с оглед постигането ѝ, включително и използването на военни средства - нещо, което досега отбягваше на Запада и доведе до допускането на редица грешки.
Една от тези грешки се крие във факта, че може би политиците и стратезите на Запад все още не могат да разберат изобщо как действа Путин, въпреки изгражданите с десетилетия дипломатически и други механизми за комуникация и сътрудничество с него.
Всъщност това е проблем изобщо за работата и съперничеството с авторитарни режими като този в Москва или пък Пекин.
Там начело стоят изключително прагматични и опортюнистични лидери, реалполитици, изчисляващи всяко едно свое действие на базата на конкретни ползи и загуби. При това освободени от всякакви задръжки, свързани с ценности и идеали, което ги прави значително по гъвкави и свободни да не се съобразяват с каквото и да е, освен собствения си интерес.
За разлика от тях в Европа и САЩ формулирането на всички политики минава през филтъра на демократичните ценности - в противен случаи политиците просто нямат да имат легитимност.
Това е добре за нашите общества, но лошо, когато се стигне до преговори с лидери от типа на Путин, чиято мотивация и цели често могат да останат неразбрани или пък без адекватен отговор на скованите и ограничени в определена рамка възможности на западните политици.
На подобен фон няма как всяка една проява на слабост да не бъде наказана.
Друга причина, за да се стигне до тук, е свързана със стратегическото преориентиране на САЩ в посока Азия и конфликтите с Китай. Това получи изражение в едно абсолютно хаотично изтегляне от Афганистан, демонстрирало американска слабост и некомпетентност, граничещи с пълен провал.
Като допълнение тук се явява споразумението AUKUS и разривът в редиците на НАТО, който дойде като бонус за целите на Путин.
Не на последно място стои и импотентната, непоследователна и разединена външна политика на Европа с предимно реактивен характер спрямо Русия.
Всъщност Путин в нито един момент не се изправи срещу единна и обединена позиция от страна на ЕС или НАТО по който и да е въпрос - нито по отношение на това какви санкции трябва да бъдат налагани на Москва или каква помощ да се окаже на Украйна, нито пък в какъв формат да се водят преговори и какви отстъпки да се предлагат.
За последното се оказа, че каквото и да бъде сложено на масата за преговори, няма да задоволи руския президент.
Лично немският канцлер Олаф Шолц отиде в Москва, за да увери Путин, че членството на Украйна в НАТО няма да се случи в обозримо бъдеще. В същото време и Германия, и Франция натиснаха Украйна за даване на автономия на републиките в Донбас и отказаха да предоставят военна помощ на Киев, докато такава пристигаше от САЩ, Великобритания и Турция.
От своя страна пък, в своите предложения за мир Вашингтон предложи бъдещо разполагане на сили на НАТО в Източна Европа и правене на военни учения в региона да се съгласува с Москва.
Нито за момент обаче някой не спомена за руския военен потенциал в ексклава Калининград между Полша и Литва.
Отговорът на тези отстъпки към Русия не бе обаче реципрочен, нито насочен в посока да се намали напрежението. Вместо това станахме свидетели на "миротворци" в Украйна.
От години насам Путин експлоатира и се възползва от разделенията в ЕС, използвайки всякакви хибридни средства. Сега това се случва и в рамките на самия НАТО.
