Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Кои са новите колониални сили в Африка

Все повече държави влизат в надпреварата за ресурсите на Африка Снимка: Getty Images
Все повече държави влизат в надпреварата за ресурсите на Африка

Вниманието на света отново е обърнато към Африка не само като традиционен източник на ресурси, но и като възможност за инвестиция в бъдещето. В този контекст обаче континентът се превръща и в едно подновено поле на сблъсък на интереси между водещите световни сили.

Африка се превръща в един от най-бързо урбанизиращите се региони в света, като все по-голяма част от населението мигрира от провинциалните региони към градските центрове.

Това е една изключително бърза миграция, която сама по себе създава множество предизвикателства, но в същото време предоставя и неограничени възможности за всеки, който е готов да рискува милиарди в различни политически, икономически, социални или военни проекти.

Според прогнозите в следващите три десетилетия се очаква текущото население на Африка от 1,1 милиарда души да се удвои, а повече от 80% от този растеж ще се наблюдава в градовете. Подобни нива на урбанизация разкриват почти безпрецедентни икономически възможности, като в момента континентът е вторият най-бързо развиващ се регион в света, на път да се превърне 5-трилионна икономика.

И докато интересите на старите европейски колониални сили като Франция и Великобритания са ясни, то на преден план излизат нови играчи, които със своята амбиция и възможности, заемат все повече позиции в надпреварата за Африка.

Новият Голям играч

През последните години Китай се превърна от участник в процесите на африканския континент до сила, която сама задава дневния ред. Пекин е най-големият търговски партньор на Африка и общият стокообмен надминава 20 милиарда долара годишно, а над 10 000 китайски фирми развиват своята дейност на континента.

Основен акцент е поставен върху инфраструктурните инвестиции. Една огромна част от най-мащабните проекти са построени или финансирани от китайски компании - от обикновени сгради до пътища, ж.п. линии, язовири, пристанища и летища - всички те имат интегрална роля в много по-широкия план, наречен "Новия път на коприната".

Това много вероятно е най-мащабната и амбициозна икономическа инициатива в историята, обвързваща Китай трайно с Африка и Европа. Тя се свързва с инвестиции в 60 държави, съставляващи 60% от световното население и колективен БВП от 21 трилиона долара.

С обявяването на "Новият път на коприната" през 2013 г. Китай разкри своите амбиции за пълна доминация на световните пазари, разпространявайки своето политическо и икономическо влияние в глобален аспект.

По тази логика доминацията в Африка е от съществено значение за осъществяването на инициативата. В момента има 46 вече съществуващи или планирани дълбоководни пристанища на континента, които са финансирани, построени или управлявани от китайски фирми.

Инвестициите на Пекин в африкански пристанища са от изключителна важност с оглед развитието на икономическите връзки и увеличаването на политическата тежест. Същевременно с това се предоставя възможност и за установяването на потенциални бази за действие на китайската армия.

Не липсва и военно присъствие. През 2017 г. китайската армия успя да се сдобие със своя военноморска база в Джибути, която служи като логистичен център точно на входа на Червено море и също така представлява за Китай стратегическата връзка между Азия и Африка.

И докато много африкански лидери търсят икономически просперитет с китайска помощ без затормозяване с обвързващи и деликатни въпроси като човешки права, все пак същите тези лидери поемат и много рискове, които носи със себе си сътрудничеството с Пекин.

Все повече африкански държави изпадат в тежки кредитни задължения към китайски фирми заради инфраструктурни проекти, изпълнявани от китайски компании.

Любопитен е случаят с ж.п. линията Момбаса-Найроби, която коства 6% от кенийския БВП и причинява неимоверни трудности на местното правителство с изплащането на задълженията по нея. Ако се окаже, че Найроби не може да изплати ж.п. линията, Кения ще загуби пристанище Момбаса, което служи като залог по нейния строеж.

Подобна бе съдбата на пристанище Хамбантота в Шри Ланка, което Китай получи за 99 г, след като местното правителство почти фалира, заради дълговете си към китайски банки.

Искаш ли да ми бъдеш приятел отново?

По време на Студената война СССР играе основна роля в развитието на Африка, подкрепяйки различни антиколониални, "освободителни" и социалистически движения. С разпадането на двуполюсния модел обаче настъпва и краят на съветските амбиции.

През следващите две десетилетия пост-комунистическа Русия се отдръпва от делата в Африка, като едва през последните години Кремъл започна отново да проявява интерес към Африка.

Геополитическите успехи на Русия в Близкия Изток в контекста на войната в Сирия отвориха апетита на Москва за разширяване на влиянието си към африканския континент, възстановявайки стари сфери на влияние и създавайки нови такива.

За разлика от Китай, Русия не разполага със същите възможности и ресурси за настъпване в Африка, но пък може да разчита на други ефективни подходи, инструменти и услуги, които може да предложи.

Кремъл разполага с един привлекателен и удобен за местните режими модел на "хибридна държава", при който границите между интересите на администрацията, бизнеса и организираната престъпност, са в най-добрия случай замъглени и размити.

А това е особено подходящ модел за политическите реалности на африканския континент, където много от потенциалните местни партньори предпочитат методи за правене на политика и бизнес на принципа "без задаване на излишни въпроси".

В контраст със Запада Москва не изисква срещу своята подкрепа идеалистично мотивирани ангажименти по деликатни въпроси, свързани с права на човека, плурализъм или свободни медии.

Така Кремъл е в състояние да предложи на местните правителства един гъвкав и атрактивен пакет от услуги в ниши, където Русия има особен опит: военни съветници; продажба на оръжие; персонална охрана за политическия елит; подкрепа за водене на действия срещу партизански, сепаратистки или други формирования; изпращане на политсъветници, които да помагат за укрепване на властта.

Тук особено важна роля като конкретен "доставчик" на услугите има частната армия "Вагнер", която в рамките на по-малко от 10 години придоби практически опит по терени на четири континента - от Украйна, Сирия и Либия до Венецуела.

Хибридният характер на организацията като една мъглява полулегална структура без ясни връзки с властта е идеален за целите на Москва, която винаги би могла да се отрече от действията на "Вагнер" при евентуално неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Използването на подобни хибридни държавно-частни проекти не е скъпо, като същевременно с това носи значително по-малко политически рискове.

Разбира се, руската подкрепа никога не идва безплатно. В замяна на закрилата срещу местна опозиция и либералния Запад, Русия и свързаните с нея компании получават изгодни концесии за експлоатация на природни ресурси.

В дипломатическо отношение африкански партньори на Москва като Судан, Централноафриканската република, Мозамбик, Мадагаскар или Зимбабве се отплащат като подпомагат за изграждането на блок в рамките на ООН, който да поддържа Русия и действа като контрапункт на западните санкции.

Когато става въпрос за Африка, Русия и Китай са много често на едно мнение в рамките на ООН, като и двете държави имат сходни интереси за изместване на старите колониални сили от континента.

Имперските амбиции на Ердоган

Турция има дълбоки културно-исторически връзки с африканския континент и най-вече с региона на Магреб, който дълго време е бил под контрола или влиянието на Османската империя.

По тази линия в момента Анкара прави опит за завръщане на Африка в логиката на т.нар. доктрина "Неоосманизъм", която цели да предефинира ролята на Турция в международните отношения и да насърчи активното политическо, икономическо и културно ангажиране на модерната турска държава към бившите територии на Османската империя.

Идеята е това да се случи до голяма степен чрез реабилитация на историческото наследство на османската култура и традиции, както и употребата на историческата дълбочина и стратегическото разположение на Турция като важни инструменти от външнополитическия арсенал на Анкара.

Арабската пролет и ситуацията след 2011 г. създават отлични условия за Турция да задвижи този процес, а възходът на различни ислямистки партии и движения открива нови потенциални съюзници за президента Ердоган, който опитва да поеме ролята на морален лидер на ислямския свят.

Основният акцент е върху държавите от Северна Африка, които имат най-силна връзка с Турция. Регионът предоставя 200-милионен пазар от потребители и възможни съюзници. В същото време той представлява порта към Субсахарска Африка и е също така част от по-широкото геополитическо поле на сблъсък на интереси в Средиземноморието.

Турция има интерес и към източната част на континента, по-специално Червено море и възможността за проектиране на сила в този ключов регион. Той е важен за Анкара не само защото дава достъп до един от най-натоварените търговски маршрути в света, но и защото се намира в директна близост до Мека и Медина, което от своя страна открива възможности за частичен контрол върху потока от поклонници.

В тази връзка през 2017 г. е завършен строежа на военната база TURKSOM, която има капацитет от 1000 души. Целта е подпомагане на местните сили за сигурност, но тя е само част от все по-задълбочаващия се турски ангажимент в тази част на Африка.

Управлението на Ердоган не пести ресурси през последните години, за да придобие влияние в Сомалия където хроничната липса на държавност, нестабилността и влиянието на радикални групировки създават добри условия за упражняване на контрол върху територия със стратегическо местоположение на входа на Аденския залив.

В допълнение към силите в Сомалия, Турция също така има военно присъствие в Джибути, а доскоро такова имаше и в Судан.

Извън военните механизми, Турция използва и други инструменти в Африка. Особено важен в това отношение е търговско-икономическият фактор, при който частните компании имат особено важна роля. Към момента Анкара има подписани споразумения за свободна търговия с 10 държави, а преговори се водят с още шест.

Допълнителен подход е употребата на т.нар. "мека"сила", която включва активно разпространение на турската култура чрез сапунени опери, филми, образователни и религиозни програми.

В сравнение с Русия и Китай, Турция изглежда с по-малко възможности, но не и с по-малки амбиции да се включи в надпреварата за Африка.

А употребата на военна сила в Либия показва готовността на Анкара да защити своите интереси с крайни средства.

Най-четените