Едно хубаво нещо, което можем да кажем за вече отминаващата 2021 г. е, че тя не бе по-лоша от 2020 г. Това обаче едва ли значи кой знае колко много, имайки предвид, че миналата година се оказа повече от кошмарен период за цялото човечество, вкарвайки света в авариен режим и една почти безпрецедентна криза.
Все пак някак си свикнахме да живеем така, а някъде към средата на лятото дори изглеждаше, че сме съвсем близо до справяне с COVID-19 пандемията заради скоростното разработване и относително бързото разпределяне в глобален план на ваксини против коронавирус.
Всъщност първите от тях бяха готови още в края на миналата година, а към началото на тази вече бе стартиран процеса по доставки.
Съвсем очаквано, неговото начало се оказа трудно заради огромното търсене и недостатъчния производствен капацитет на фармацевтичната индустрия. Това доведе до напрежение между богатите държави, които първи получиха доставки, и по-бедните, които трябваше да останат на опашката.
Появи се и нов термин в международните отношения - "дипломация на ваксините", като ценното лекарствено средство се превърна в идеален ресурс при прилагането на "мека сила" от световните сили.
Така държавите (като Китай, Русия, Индия, САЩ и Европейският съюз), които имат капацитет да произвеждат и дистрибутират предпазващите живота и здравето инжекции към най-бедните, получиха възвръщаемост на инвестициите си под формата на престиж, уважение и влияние, наред с различни политически или икономически възможности.
В крайна сметка до началото на декември в световен мащаб са разпределени над 7,4 милиарда дози в 184 държави, а 70 от тях влизат и в ролята на донори на ваксини. От своя страна продуктите на Pfizer и Moderna показаха около 90% ефективност срещу ранните варианти на коронавируса.
Въпреки това една голяма част от хората, повлияни от дезинформация или липса на информираност, отказаха и продължават да отказват да се имунизират. А това коства животи, тъй като коронавирусът се оказва адаптивен.
Делта вариантът бе идентифициран за първи път през декември 2020 г. в Индия. Той се оказва по-инфекциозен от своите предшественици и скоро се превърна в доминиращия щам в света.
По-малко от година по-късно пък южноафрикански учени идентифицираха появата на варианта омикрон, който за седмици се разпространява навсякъде.
За сега все още не е ясно дали омикрон представлява по-голяма заплаха за здравето, но правителствата вече наложиха отново ограничителни мерки и локдауни, при това в навечерието на коледните и новогодишните празници, като по този начин провокираха антиваксърски и антиправителствени протести.
На места се стигна до насилие, а в някои европейски държави дори и до единични опити за терористични нападения на екстремисти недоволни от ковид мерките.
Тук някъде се появява и следващата тенденция, характеризираща събитията от последната година - ерозия на доверието в демократичните институции и процеси.
Пандемията сама по себе си се превърна в благодатно поле за развитието на всякакви форми на конспиративни теории, задвижвани от антиправителствени екстремисти или цели държави като Русия, която продължи своята хибридна кампания за подкрепа на антисистемни, антиевропейски общности и политически партии.
В началото на годината мирното предаване на властта в един от лидерите на демократичния свят бе прекъснато по безпрецедентен начин по време на безредиците във Вашингтон от 6 януари. Американският Конгрес бе щурмуван от тълпи начело, на които стояха крайнодесни екстремисти, а в същото време в много щати се наблюдаваха различни опити за ограничаване на избирателните права, така че да не бъдат зачетени резултатите от президентските избори от края на 2020 г.
Събития като тези доведоха до нещо немислимо досега - САЩ за първи път бяха определени като "отстъпваща демокрация" от авторитетния Международен институт за изследване на демокрацията, базиран в Швеция.
Америка обаче не остана сама на този фронт. В Индия правителството на премиера Нарендра Моди организира цяла кампания срещу политическите си опоненти, което провокира Freedom House да индикира страната като "частично свободна", а "Репортери без граници" да я определи за "едно от най-опасните места в света за журналисти".
В Бразилия президентът Жаир Болсонаро практически атакува цялата изборна система на страната, провокирайки международни критики. От друга преврати в Мианмар, Мали, Чад, Гвинея и Судан смазаха всякакви опити за демократизиране на местните политически системи.
Междувременно авторитарните режими заздравиха своята хватка си върху властта.
Руският опозиционен лидер Алексей Навални бе осъден на затвор, след като се завърна в родината си след лечение в Германия от отравяне с нервнопаралитичен агент. Съседен Беларус пък насилствено приземи международен пътнически самолет само, за да се добере до правителствен критик, а Китай за поредна година репресира демократичните движения в Хонконг заедно с правата на етничското уйгурско малцинство.
Ако все пак търсим думи, която биха могли да определят 2021 г., то без съмнение една от тях ще е конфликт.
След дългогодишния натиск срещу радикалния джихадизъм в Близкия Изток глобалните мрежи на "Ал Кайда" и "Ислямска държава" продължиха тенденцията за изместване на основното си поле на действие в посока нестабилните зони на Африка като Сахел, региона на езерото Чад и източното крайбрежие на континента. Там те се възползват от местните условия на хаос и нестабилност, за да разширяват влиянието и членската си база, набирайки нова сила.
Либия също продължава да бъде в криза с невъзможност за провеждане на дългопланирани избори и растящо напрежение между различните фактори и въоръжени милиции в страната.
На изток от там конфликтът между Израел и палестинските радикални фракции Хамас и Ислямски джихад ескалира в нова война в Ивицата Газа, а цялостният въпрос за палестинската кауза към момента остава безкрайно далеч от своето разрешаване.
Израел от своя страна излезе от дългата политическа криза и цикъл от парламентарни избори без възможност за съставяне на правителство, като в крайна сметка формира коалиционен кабинет от цели осем партии и коалиции. Така страната в регионален план успя да се стабилизира и да надгради над миналогодишните "Авраамически споразумения", задълбочавайки необичайното си сътрудничеството с монархиите от Персийския залив в контекста на регионалния конфликт с Иран.
Все пак едно от големите събития на годината бе падането на Афганистан в ръцете на талибаните и краят на 20-годишната военна кампания, която дефинира цяла една ера в историята на САЩ и НАТО.
В рамките на две десетилетия Вашингтон изразходва около 2,3 билиона долара или средно по 300 000 милиона на ден за една война коствала живота на 6500 американски войници и контрактори и повече от 170 000 афганистанци.
Значение имаше не само самият акт на изтегляне, но и абсолютно хаотичният начин, по който то се случи. На фона на устремния военен напредък на талибаните и колапса на афганистанската армия, силите на НАТО до последно не знаеха какво се случва, а когато Кабул падна, стотици американски и европейски граждани се оказаха блокирани в града, без възможност за евакуация.
Въпреки че президентът Джо Байдън определи всичко като "невероятен успех", отстрани то по-скоро изглеждаше като израз на слабост и доведе до спад в доверието към американския държавен глава.
В момента вакуумът оставен от САЩ и НАТО успешно се запълва от Пакистан и Китай, където се цели инфраструктурно свързване с Афганистан през Китайско-Пакистанския икономически коридор, а оттам - пряк достъп до Индийския океан.
Погледнато от глобална перспектива думата конфликт най-явно определя отношенията между САЩ/Европа с Русия и на САЩ и Китай.
Когато става дума за Европа, бе дислоцирането на руски войски по границата с Украйна. При това, на цели два пъти - през април и ноември/декември месец.
Самата ескалация е резултат най-вече от нежеланието на Украйна да спазва Минските споразумения и по-широката идея на Москва за оказване на натиск в Източна Европа и Югоизточна Европа с цел фрагментация и превръщането на региона в буферна зона между Русия и НАТО.
Руските интереси в момента изискват от САЩ и НАТО да се оттеглят до голяма степен от Източна Европа, лишавайки дори свои страни членки от реална подкрепа на терен.
В контекста попада и кампанията за умишлено насочване на бежанци от Близкия Изток през Беларус към Полша и Балтийските страни.
По тази линия режимът на Александър Лукашенко макар и да преследваше цели свързани с отпадане на европейските икономически санкции, в крайна сметка направи така че Беларус през 2021 г. да изглежда най-вече като плацдарм за извършване на хибридни атаки срещу ЕС.
По всичко изглежда, че ще има развръзка в началото на януари, когато ще се проведе първи кръг от директни преговори между САЩ и Русия, при които Москва, въпреки поставените изключително високи условия, в крайна сметка ще търси по-изпълними такива свързани най-вече с отстъпки по отношение на Украйна, Черно море или Източна Европа.
Другото съперничество, приело далеч по-глобални мащаби, е това на САЩ и Китай.
С нов президент в Белия дом то продължи конфотационната си линия от предишните години и се задълбочи още повече. Макар и в различен стил от този на Доналд Тръмп, Джо Байдън продължи тенденцията на пренасочване на американския фокус към Азия.
За разлика от своя предшественик Байдън заложи на многостранното сътрудничество и укрепи Четиристранния диалог по сигурността с Австралия, Индия и Япония, като в същото време обърна внимание и на държавите от АСЕАН.
Събитието, което направи разлика обаче, бе сключването на трилатералния пакт за сигурност AUKUS с Великобритания и Австралия, което от една страна провокира напрежение с Франция, докато от друга показа на Китай, че в региона се задава нов тип сътрудничество в областта на сигурността, насочено именно срещу Пекин.
Всички тези събития направиха 2021-а една много сложна и напрегната година за международната политика, а някои от създалите се ситуации ще продължат да създават проблеми и през 2022-а.
Надеждите са, че глобалните лидери ще проявят разум и ще деескалират онези възли на напрежението, подхождайки с дипломация и мир, а не със силата на оръжието.
