Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Защо диктаторите обичат Олимпийски игри

В страни, където управлението се крепи на страх, демонстрацията на сила се явява фактор от решаващо значение Снимка: Getty Images
В страни, където управлението се крепи на страх, демонстрацията на сила се явява фактор от решаващо значение

Олимпийските игри се считат за най-големите и най-мащабните спортни форуми. На всеки две години, без значение дали става въпрос за летни или зимни Олимпиади, целият свят е концентрирал вниманието си към арените за сблъсък между различни държави в рамките на десетки спортове и дисциплини.

Залозите са огромни, а спечелените медали носят не само награда за огромните усилия и труд, вложени от атлетите, но също така стават и повод за национална гордост и престиж.

Но и за нещо повече. Тези форуми привличат такова внимание, че от чисто спортни събития се превръщат платформи за отправяне на политически послания и пропаганда, а спортът сам по себе си реално става продължение на политиката с други средства, ако трябва да перифразираме популярната фраза на Фон Клаузевиц.

Именно по тази логика Олимпиадата се превръща и в един особено любим инструмент на авторитарните и тоталитарните управления още от 1936 г., когато нацисткият режим използва форума, за да демонстрира пред света своите политически идеали за расово превъзходство.

Тогава за първи път се появява и идеята за бойкот на игрите, а осем десетилетия по-късно това си остава и най-използваното политическо средство за натиск срещу репресивни управления.

Така само преди няколко месеца коалиция от над 180 организации за човешките права, политици и адвокати призоваха американското правителство да бойкотира игрите в Пекин заради системните нарушения на човешките права на мюсюлманското малцинство на уйгурите, както и заради репресиите срещу продемократичните протести в Хонконг

Според критиците един подобен ход няма по никакъв начин да промени политическия курс на Китайската комунистическа партия, а единствените засегнати биха били самите спортисти, които няма да вземат участие и чиито усилия ще бъдат прахосани. Разбира се, това е вярно, но все пак бойкотът си остава едно важно оръжие срещу суетата на авторитарните управления.

За разлика от останалия свят страни като Китай и Русия наистина разчитат много на Олимпийските игри и инвестират както по отношение на тяхното домакинство, така и в общата класация за брой спечелени медали от всяка държава. Те просто прехвърлят съперничеството си с останалия свят от полето на политиката в това на спорта и разбират спортното съревнование като чисто продължение на геополитическата конкуренция.

Затова е изключително важно за тях да демонстрират своята сила и икономическа мощ. Неслучайно и Олимпийските игри в Пекин от 2008 г. и Сочи 2014 г. са най-скъпите в историята, като те са оценени съответно на около 40-44 милиарда долара и 50 милиарда долара.

Олимпиадата в Пекин през 2008 г. бе една от най-пищните Снимка: Getty Images
Олимпиадата в Пекин през 2008 г. бе една от най-пищните

Подобни ирационални инвестиции са явна и помпозна демонстрация пред света и собствения народ за огромен икономически, индустриален и технологичен капацитет, който далеч би трябвало да надминава западните модели.

И дори нещо повече - трябва да се покаже, че техните общества са способни да произвеждат далеч по-добри и качествени атлети в сравнение със събирателния образ на "корумпирания, джендър-либерастки Запад."

В този смисъл не се пестят всички възможни позволени и непозволени средства.

Още от началото на 80-те започват първите скандали покрай Китай, свързани с държавни програми за използване на допинг при подготовката на своите състезатели. Неслучайно и четирима китайски атлети са с отнети медали от Олимпиадите през 2000 и 2008 г. именно заради доказана употреба на допинг.

От своя страна системната държавна политика в Русия за употреба на допинг е довела до това, че 43 състезатели са с отнети олимпийски титли, което е най-големият брой в света, а в исторически план цели 200 са били дисквалифицирани от участие досега.

През последните години избухна и огромният скандал, при който бе разкрито как руската антидопингова агенция в продължение на години е участвала в разпространението на забранени субстанции, както и активно е подпомагала за прикриването и фалшифицирането на положителни допинг проби. Затова и страната в крайна сметка бе наказана сурово от Международния олимпийски комитет.

Ясно е, че допингът е широко използван от спортистите в цял свят, включително и най-вече от водещите спортни нации. В случая обаче не става въпрос за индивидуални решения на отделни атлети, треньори, отбори или дори федерации.

Става въпрос за провеждането на една системна, дългосрочна и централизирана държавна политика на ниво министерства, която просто не уважава установените правила. Вместо държавата да се бори с тази корпуция, всъщност самата тя я провокира и инициира, а допингът става търсен инструмент за постигане на политически цели.

Стремежът към медали и доказване отива дори още по-далеч, когато цялата власт попадне в ръцете на своенравни диктатори и техните семейства.

Добре известни са случаите на мъчения и изтезания в специално създадения затвор в сградата на Иракския олимпийски комитет, които често са извършвани лично от председателя ИОК Удай Хюсеин, син на диктатора Саддам Хюсеин.

Натискът, заплахите и цялостното отношение към иракските атлети става повод за емиграцията на много от тях, а най-известният случай е от Олимпиадата в Атланта през 1996 г., когато знаменосецът на делегацията Раид Ахмед просто отказва да се завърне в родината си заради ужасите, на които той и негови съотборници са били подлагани от Хюсеин.

Реално всички държави се борят за успехи на една Олимпиада, но просто го правят по различен начин.

За авторитарните и диктаторски режими това е въпрос на доказване. В страни, където управлението се крепи на страх, заплаха и несигурност, демонстрацията на сила по какъвто и да е начин се явява фактор от решаващо значение. Така Олимпийските игри предоставят не само възможност за получаване на международно признание, но и служат като инструмент за легитимност на режимите, предназначен за собственото им население.

Непосредствените ползи обаче остават за един твърде ограничен кръг от хора, които обират истинските ползи, докато широката маса се наслаждава на шоуто.

Добър пример е Олимпиадата в Сочи, превърнала се в златна мина за верните на Кремъл олигарси и бизнес предприемачи. Още през 2014 г. разследвания на свързаната с опозиционера Алексей Навални Антикорупционна фондация показват, че реалната стойност на цялото събитие не би трябвало да бъде повече от 12 милиарда долара. В крайна сметка обаче то излиза над 50 милиарда заради наличието на цяла една система за източване на държавни средства, потънали в джобовете на определени компании.

За обикновените хора обаче остава възхищението от успешните проекти и чувството, че Русия отново става важен международен фактор.

Сегашната Олимпиада в Токио е близо до своя край, а след нея на хоризонта ще се очертае следващата в Пекин. Колкото повече се приближава тя, толкова повече ще се политизира и обстановката около нея.

До бойкот едва ли ще се стигне. Това, което е сигурно обаче е, че Китай ще се опита да извлече максимално много ползи за себе си. А пък досадните неудобните въпроси като човешки права ще останат на заден план. 

Най-четените