През септември има два национални празника, които много българи, живели преди - а и след - 10 ноември, често бъркат. Това са 6 септември - Съединението на България и 22 септември - обявяването на независимостта на България.
Хората се радват на двата почивни дни в повече, а националистите ги използват, за да дръпнат някоя и друга реч за Велика България (макар да не я наричат с това политически некоректно към днешна дата име), която се простирала на три морета.
Българите сме нихилисти, така че принципно уж няма лошо - нека има малко национализъм за компенсация. Ако е умерен, той дори ще свърши работата на патриотизма, който също е странно поизкривен у нас.
Аз обаче никога не бих умрял за България.
Това убеждение не ми е от вчера. Винаги съм чувствал нещата по този начин. Причини много, но ако ги обобщим, ще се разделят на две големи групи - субективни и обективни.
Субективно погледнато
Вземете само последния работен ден от миналата седмица. И вижте новините в него:
- шумно обявената от икономическото министерство и подкрепена от премиера писта за „Формула 1" се оказа пълна химера - министерството говори абсолютни глупости, а „инвеститорът" от Абу Даби се хвана за главата, никога не се бил сблъсквал с подобен непрофесионализъм и не само няма да инвестира в България, но и ще предупреди всичките си партньори да не инвестират у нас;
- полицейското насилие над семейство Мустафови в Кърджали се оказа законно - грешка има, бити има, насилие - няма според инспектората на МВР и вътрешния министър, полицаите обаче наказани, защото не написали протокол;
- някой очевидно се е облажил от кампанията „Българската Коледа" под егидата на президента - купен е скъп уред, но не за лечение специално на деца, от измислена фирма, без обществена поръчка, а и повечето милиони, събрани с доброволни дарения на гражданите - за лечение на деца! - така и не са използвани за нищо.
Е как да обичаш тази България?! Или да умреш за нея? Не, от тази България ти се иска да избягаш, ако може накрай света - и много наши сънародници така и направиха през последните 20 години.
Тези доводи обаче са субективни, защото е лесно да им се възрази.
Първо, нека да правим разлика между държавата България и Родината България. Едното е нещо, което много българи мразят от сърце, а другото е нещо, което същите тези хора дори изписват с главна буква, защото се чувстват кръвно свързани с него. И са прави. Двете не са идентични. Но са свързани...
Второ, корупция, некадърност и даже полицейско насилие има и другаде по света. И лесно ще намерим държави, в които са даже повече, отколкото България. Така че... изводът е ясен.
Обективно погледнато
Национализмът обаче изисква от нас априори да обичаме България, като във вица - може да е гъз, ама е родина. В което няма никаква логика. Човек обича нещо, защото е хубаво, а не „защото така трябва".
Национализмът изисква от нас и да умрем за България, ако се наложи. Например ако ни нападне враг. Това обаче е една много спорна постановка днес.
Ясно, в миналото идва врагът - например турците - избива българската армия, опожарява градове и села, изнасилва жени, налага чужда нам религия и непосилни данъци, заграбва и експлоатира природните богатства... Но днес?
Днес нещата малко са се променили. Тоест - много. Турция (или който и да е от нашите съседи) вече не ни е враг. Даже сме съюзници в НАТО, провеждаме и съвместни военни учения. Не мога изобщо да си представя защо би й било на Турция да напада България?! А и как точно това може да стане - в НАТО?!
От друга страна, турците... вече са тук. Нямам предвид нашите сънародници от турски етнос, а турците от Турция. В България има турски банки, турски предприятия, турски хотели - какво ли не...
И не само турски - има и гръцки, и сръбски, и румънски, и руски, и американски, и европейски, и израелски, и арабски... всякакви предприятия. Но никой никого не убива, насилва и прочие.
Напротив - и двете страни имат изгода. Чуждите инвеститори печелят - на българския пазар. България пък получава инвестиции, които нашата малка и не особено развита държава иначе няма откъде да вземе, а българите получават работа.
Глобалната икономика до голяма степен направи войните излишни - ако искаш нещо, просто можеш да го купиш. И вълкът сит, и агнето цяло.
В тази среда обаче идеята за национализма като държавна идеология постепенно отмира.
Национализъм? Хора, събудете се, огледайте се коя година сме и къде се намираме!
България е член на ЕС, респективно се е от казала от част от суверенитета и държавността си. И по-добре, ако питате мен - нали вечно недоволстваме от некадърните си управници и ни се иска да е като „там, при тях европейците", където е по-добре. След като не можем да си изградим свястна държава и да създадем свестни управници, с влизането в ЕС просто си „внесохме" държава и управници.
Изобщо, Европейският съюз при цялото му несъвършенство и огромни проблеми, е една жива утопия. Нали за това мечтаеше някога Джон Ленън:
„Представи си, че няма държави.
Не е толкова трудно да го направиш.
Нищо, за което да убиваш, или за което да умираме.
И никакви религии също.
Представи си всички хора
живеещи в мир."
И ето, след няма и 40 години част от тази утопия е реалност. И нека си припомним, че е реалност, платена с много кръв. В продължение на векове - и в две световни войни през 20-ти век - Германия се е сражавала срещу Франция, а Франция срещу Англия, а Англия пък срещу Испания... Всичко това - в името на национализма.
Напразно ли е пролята цялата тази кръв? Не, след като един ден тези нации са осъзнали, че повече не може и не бива така, и са поставили взаимоотношенията си на основата на взаимното уважение и зачитането на взаимния интерес.
Наречете го масонски или илюминатски проект, или тайна плутокрация/еврокрация/политическа олигархия, прикрита зад една привидна демокрация, или както искате, но Европейският съюз е най-хубавото нещо, което се е случило на този континент - и на България - в досегашната му/й история.
Фактите говорят сами: след Втората световна война и започването на процесите на европейско обединение, минали през много етапи, в Европа не е имало война - вече 65 години. А какво прави национализмът видяхме в бивша Югославия - довчера тихо и мирно живели като братя различни етноси и дори религии изведнъж скочиха и започнаха да се колят и избиват както не е бивало дори в миналото, когато са били под турско робство.
Dead or alive
Ако още господстваше национализмът, ти днес сигурно щеше да си в някой окоп с пушка в ръка, стреляйки срещу някакъв също толкова невинен човек като теб в другия окоп - само защото е турчин... или за интересите на някой политик, който ти е казал, че „така трябва". Или пък дори щеше да си с дупка в главата...
Вместо това сега можеш да се печеш по турските плажове на воля или да отскочиш до Солун всеки път, когато ти скимне и имаш пари - за да се полюбуваш на Бяло море, да похапнеш прясна риба и да пийнеш хубаво узо... Кое избираш: да си жив или мъртъв?
Национализмът е отрова. Национализмът убива. Можеш да обичаш Родината си без да си националист, без да мразиш турците или когото и да било. И това е важно да го казваме точно на празници като този.
Защото онези, които някога умряха - вечна им памет, - умряха за България. Но умряха, за да можем днес да живеем ние. Да живеем, не да умираме! Дори и за България.
Затова аз никога не бих умрял за България. И, слава Богу, не ми се налага. Защото днес това би било безсмислена саможертва за една изпразнена от съдържание идея, принадлежаща на миналото.
Иначе и днес има каузи и идеи, за които си струва да умреш. Или поне да се бориш. Но това е предмет за една друга статия.
Честит празник!
