Помните ли онова уникално видео, в което една млада девойка обясняваше на ТВ репортерка, че комунистите са виновни за глобалното затопляне и за това, и за онова, и за всичко изобщо? Смешно и тъжно, да.
Но попитайте средния млад човек под 25-годишна възраст какво знае за комунизма и за „онова" време преди 1989-та година и ще установите с още по-голям ужас, че той буквално не знае нищо. Най-много да ви каже, че комунизмът е „нещо лошо", но ако го попитате защо и на какво се базира това му мнение/убеждение ще установите, че представителите на това поколение не могат да посочат нищо конкретно. В най-добрия случай просто така са им казали техните...
Не може и да бъде друго в една държава, в която никой не си прави труда да помни миналото, камо ли да си извлича поука от него.
В тази държава...
В тази държава комунизмът никога не си е отивал - сори за наивитета на Васко Кръпката и всички други ентусиасти - само е приемал други, по-фини форми. Фини, фини, колко да са фини - все още ни е президент човек, реално комунист по убеждение, че и бивш агент на Държавна сигурност. През няколко седмици научаваме имената на още и още клонинги на комунистическите тайни служби, които и до днес - 20 години по-късно! - командват и определят нещата в различни сектори на политиката, държавата и икономиката.
В тази държава не се намери телевизия - камо ли пък държавната такава - която да покаже правеният години наред и пълен с безценни свидетелства 3-часов документален филм „Приключено по давност", разследващ палежа на Партийния дом през 1990-та. Няма нужда да питате младите какво знаят за това събитие, попитайте себе си, ако сте над 25 - и ще разберете, че и вие почти нищо не помните.
А историята е интересна. Нека я припомним и да видим какво можем да извлечем от нея днес.
Палежът на Партийния дом
През лятото на 1990-та половината България не иска вече комунизъм, но комунистите у нас - за разлика от другите соц страни - печелят първите избори след промените. С 550 000 гласа на фантоми в избирателните списъци, както установява по-късно специална комисия на Великото народно събрание. Но това е месеци след като президентът Желев (тогава още не президент, а лидер на опозицията) е признал изборите за честни и те са обявени за легитимни.
Отчаяните и излъгани български граждани се вдигат на спонтанни протести. В страната възникват много „градове на истината" - няколко десетки или стотици хора, опънали палатки и лозунги в знак на протест пред местните органи на властта. Един от тях е разположен в центъра на София пред Партийния дом. Няма как да се промени вече станалото, затова вбесеното гражданство се хваща за комунистическите символи по сградата на Партията и упорито настоява те да бъдат заличени.
Алпинисти изчукват от фасадата сърпове, чукове и друга съветска и социалистическа символика от сградата. Но най-много от всичко боде очите червената петолъчна звезда над Партийния дом. БСП уж обещава да я махне, но не го прави.
Един уикенд страстите се нажежават, младеж се залива с бензин и заплашва да се самозапали на площада, ако не махнат петолъчката в обявения срок. Не я махат и - според официалната версия - недоволството у хората избухва, те разбиват вратите на сградата, нахлуват вътре и я подпалват.
После
Резултатът от тази провокация - защото реално няма следствие и няма осъдени, но има достатъчно данни, че подпалването е най-малкото провокирано и подпомогнато от среди в самата БСП, ако не и изцяло замислено и осъществено от нея - е, че този вандалски акт не слага край на комунизма в България.
Вместо това прави обратното - сплотява разколебаната, уплашена и започваща бясно да се рои и цепи тогава Партия. На следващия ден след подпалването лидерите на комунистическата партия свикват грандиозен митинг пред опушената сграда и лицата им... греят в щастливи усмивки!
И другият резултат - някак между другото се оказват изгорени или изчезнали най-важните документи за престъпленията на комунистическата партия през 45-те й години управление. Документи за чудовищния „възродителен процес" - най-масовото преселение на хора в Европа след Втората световна война и по същество процес на етническо прочистване.
За идеята за присъединяването на България като 16-та република на СССР.
За процесите срещу Трайчо Костов и други бивши партийни членове и лидери на опозицията през 40-те години.
За избитите без съд и присъда хиляди (както се оказва днес - десетки хиляди!) другомислещи и опозиционери на комунистите в седмиците непосредствено след 9 септември 1944 г.
Няма документи, няма виновни, няма следи, няма спомени, забравете...
Те успяха
20 години по-късно е ясно, че ТЕ успяха. Забавиха политическите и икономически реформи в България. Забавиха я с години по пътя й към ЕС. Откраднаха каквото можаха и си го приватизираха сами. Довчера управляваха като богопомазани партийни велможи, а след това - като капиталистически олигарси.
Откраднатото не беше построено от Партията и комунизма, както обичат да твърдят ТЕ, а от обикновените хора. Пак обикновеният българин плати с бедността, кръвта и (20 години от) живота си и техния „плавен" преход. Благодарение на който накрая стана ясно, че сме най-бедната страна в ЕС.
Но въпросът „защо" някак си е все ако не забранен, то поне неудобен и денс. „Да спрем да се делим, да затворим страницата, помирение, национално единство, заедно за България" - това са думите и фразите, които две десетилетия приспиват гражданското съзнание на средния българин. Оказва се - успешно.
Днес е вчерашното утре
Нормално е обаче, че след 20 години агония и така и никога неслучила се пълна декомунизация все още има немалко хора, у които се е натрупал много гняв срещу комунизма и неговите символи. И той периодично избухва. Но като не може по същество, той се насочва към каквото може. И каквото боде най-много очите. Например - паметника на Съветската армия в центъра на София.
Паметникът
Този паметник всъщност никому не пречи. Не е омразният мавзолей на Георги Димитров. Не е на свиреп завоевател, който е колил, клал и убивал по нашите земи. Даже не е на американски пилоти, които - откровено казано - са загинали, докато са засипвали с бомби цивилно българско население.
А такъв паметник като последния - срам, срам за нас - вече си имаме. Това - в наше време, когато дори Великобритания, автор на доктрината за зверски бомбардировки над цивилно население по време на Втората световна война, официално признава това за своя тежка грешка и поднася съболезнования и извинение на пострадалите от действитя на пилотите й държави... Но ние винаги сме по-праведни и от папата. Или по-наведени...
Да, паметникът на Съветската армия е паметник на армия-окупатор. Но всички добре знаят, че такива паметници си стоят и до днес във Виена и Берлин. Не защото там си умират от любов кък комунизма, Сталин, руснаците или Червената армия. А като спомен и поука за онова, което се е случило и което не бива да се допуска никога отново.
И пак - ние ли сме по-праведни от папата?
Кой има интерес от всичко това?
На пръв поглед трябва да си върл антикомунист, за да искаш премахване на паметника на Съветската армия.
Но какво ще се промени, ако го бутнем? Животът ни ще стане по-богат, по-щастлив, по-справедлив? Ще заспиваме по-спокойно нощем? Едва ли.
Една държава, в която премиерът равнява делата си по комунистически управник като Тодор Живков, тотално се подслушват висши държавни чиновници сякаш сме бетер „Щази" в ГДР, държава, в която никога не е била извършвана лустрация и и досега си се управлява политически и икономически от бившите кадри на Партията-майка... е, на тази държава последната й грижа би трябвало да е паметникът на Съветската армия.
Още повече, че той отдавна е загубил символното си значение. Децата карат скейтборд там и наричат мястото Баба Яга. Отдолу минава метрото и даже има подвижен тротоар. Колко ли души изобщо се сещат покрай какво минават и какво (би трябвало да) символизира то?
Не-обичайните заподозрени
Ако някой наистина си мисли да строи мол на това място, както твърдят противниците на събарянето, със сигурност се е объркал. Едва ли дори заспало гражданско общество като българското ще позволи на пъпа на София срещу Университета и в началото на Борисовата градина да цъфне някой нов уродлив храм на шопинга. Чак дотам май все още не сме го докарали.
Има обаче едни хора, които определно биха извлекли сериозни дивиденти от събарянето на паметника на Съвестката армия - комунистите най-общо казано и БСП в частност.
Помислете логично
На БСП този паметник не й трябва за нищо, даже й тежи - ветераните от войната измряха, а за да се докара пред Русия, се налага Партията от време на време да го лъска и чисти от графитите, колкото да събере 2000 изкуфели идиоти пред него 1-2 пъти годишно.
Партията е най-заинтересована всичко да се забрави, да се затвори и тази страница, нищо да не напомня за миналото, новите поколения да не знаят истината за проляната кръв, обагрила червената й роза и партийния й флаг, истината за съсипаните животи на милиони да изчезне, да останат само неясните слухове, анонимните писания, непотвърдени с факти и носталгичните твърдения на по-възрастните, че „някога при комунизма/социализма/бай Тошо как хубаво се живееше, ех!".
Да затворим страницата и да станем всички като онази тийнейджърка с промит мозък, която не знае нищо за миналото. За да ни пробута отново своя красив мит за комунизма - най-великото достижение в историята на човечеството. И най-кървавото, както знаем днес...
А защо този въпрос с паметника на Съветската армия изникна изведнъж от нищото точно сега? Ами идват избори тази година. Намери ли се идиот, който да бутне този паметник, това не само ще влоши отношенията ни с Русия и ще компрометира правителството, ами най-малкото ще удвои резултата на БСП на изборите.
И дори самото говорене против паметника и исканията за събарянето му вече - за кой ли път - сплотяват редиците на партията и повишават шансовете й на вота. Така че какво по-хубаво би могла да си пожелае БСП за изборите от това, което политическите й противници с цялата си наивност си спретват сами?
Затова не мога да си представя мислещ десен човек, който би тръгнал зад този кьорфишек на комунистите - да съборим паметника на Съветската партия. Хем няма да стане, хем съборен-несъборен единствената полза ще е за БСП.
Иначе по света е по-цивилизовано такива въпроси да се решават с референдум, а не по политически съображения.
А по-мъдрите народи са отишли дори още по-напред. Те не се влияят дори от общественото мнение в даден момент от историческото си развитие, а са прозрели една проста, но голяма истина - че народ, който не уважава миналото и не си взема поука от него, няма бъдеще.
