Сериалът The Haunting of Hill House беше една от най-приятните изненади на миналата година и успя да смрази кръвта на зрителите с историята за семейство, чийто живот е белязан от досега им с обладана от духове къща. Създателят на сериала Майк Фланаган вече е избрал новият сюжет за втория сезон, който ще ни разкаже една съвсем нова история.
Тя ще е базирана на класиката "Примката на призрака" от Хенри Джеймс – един от еталоните на историите за признаци.
Книгата се завръща в България 17 години след първото си издание с ново луксозно такова с твърди корици и превод от Иглика Василева.
"Примката на призрака" разказва за Майлс и Флора и техният приводно нормален живот. Децата са осиротели и живеят в самотното имение Блай, където за тях се грижи млада гувернантка. Скоро обаче нощите им биват смутени от мистериозни и призрачни явления, които постепенно започват да влияят върху емоциите и психологическото им състояние. Дали злото е проекция на нечия фантазия или реална заплаха, примамена от младежката невинност? И какво се крие сред мрачните кули и коридори на старата постройка?
Това е мистерията в шедьовъра на Хенри Джеймс, който е и един от най-важните представители на готическата проза oт Викторианската епоха, актуален и до днес. Новелата е вдъхновила мнозина автори, а нейната фабула неколкратно е адаптирана в театъра, киното и телевизията - от кинокласиката от 60-те "Невинните" на Джак Клейтън до предстоящия втори сезон на хита на Фланаган.
Но докато чакаме The Haunting of Hill House дa ни представи своята версия на "Примката на призрака", можем да подгреем с книжния оригинал.
Хенри Джеймс
Откъс от "Примката на призрака" oт Хенри Джеймс:
... Предстоеше ни да узнаем, че записът на историята започва не от самото начало, а в един по-късен момент, когато тя, така да се каже, е била вече факт. Следователно и истината за притежанието на ръкописа се свеждаше до това, че старата приятелка на Дъглас – най-малката от няколко дъщери на беден енорийски свещеник, още докато работела като учителка – едва двайсетгодишна за пръв път влязла в класната стая, – пристигнала в Лондон с трепет в сърцето, за да се яви лично, както изисквало обявлението, във връзка с което била вече влязла в кратка кореспонденция, пред човека, пуснал съобщението. Той й направил впечатление, когато му се представила, за да я прецени, в една къща на Харли Стрийт*, че е висок и внушителен мъж – този евентуален неин работодател се оказал джентълмен, ерген в разцвета на силите си, въобще мъж, какъвто никога преди това, освен може би насън или в някой стар роман, не било виждало разтрепераното от вълнение момиче, пристигнало тук направо от бедняшкия пасторски дом в Хампшър. Той може лесно да се опише, за щастие, този тип хора никога не изчезват. Красив, дързък и приятен, непринуден в обноските си, приветлив и любезен. Неизбежно било да я впечатли със своята галантност и великодушие, но онова, което най-много я поразило и й дало куража, който тя по-късно бе проявила, било, че представил нещата така, сякаш я молел за услуга, сякаш ставало дума за задължение, което й вменява с чувство на дълбока благодарност. Веднага разбрала, че е богат, но и страшно разточителен – видяла го как блести със светските си обноски, с красивата си външност, с прахосническите си навици и с кавалерския подход към жените. Градското му жилище представлявало огромна къща, пълна с трофеи както от екзотични пътешествия, така и от ловджийски гонки; но всъщност той настоял тя да тръгне веднага за друг един негов дом – за извънградската му къща в Есекс.
Поради смъртта на родителите им в Индия, той най-ненадейно станал настойник на един малък племенник и една малка племенница – деца на неговия по-млад брат, военен, когото загубил преди две години. За човек в неговото положение – сам мъж без необходимия опит и лишен от нужната търпеливост – грижата за тези деца, дошла му изневиделица при тези странни обстоятелства, се оказала непосилна тежест и отговорност. Тази трагедия, разбира се, легнала на плещите му като голяма тревога, пък и от негова страна имало немалко гафове, но веднага му дожаляло за малките пиленца и затова сторил за тях всичко, което било по силите му; по-точно приютил ги в другата си къща, тъй като за малките, разбира се, мястото сред природата било по-подходящо, и от самото начало те си останали там, като се погрижил да бъдат добре гледани и във възможно най-сигурни ръце, затова се лишил от най-свестните си слуги и ги изпратил да им прислужват, като самият той от време на време, когато имал възможност, отивал да ги навести и да види как живеят. Най-лошото било това, че на практика те нямали никакви други роднини, а неговите лични дела му отнемали цялото време и внимание. Завещал им имението Блай, което представлявало здравословно за тях и сигурно убежище, и поставил начело – макар стаята й да се намирала под стълбите – на това скромно домакинство една прекрасна жена, госпожа Гроус, която преди това била лична прислужница на майка му и която бил сигурен, тъй рекъл, че ще се хареса на новата посетителка. Сега изпълнявала задълженията на икономка, както и на надзорница на малкото момиченце, към което, тъй като нямала собствени деца, тя, за щастие, била изключително привързана. Там имало и много други слуги и помощници, но разбира се, младата дама, която трябвало да постъпи като гувернантка, щяла да се радва на голямо уважение. Трябвало да се грижи и за малкото момче, когато си идвало във ваканция, и което вече било изкарало цял срок в училище – макар и съвсем крехко, наложило се да бъде изпратено в интернат, защото какво друго би могъл да направи чичо му за него? – и което, тъй като краят на срока приближавал, щяло да се върне всеки момент. Отначало за двете деца се грижела млада дама, която имали нещастието да изгубят. Тя се справяла отлично и била много почтена личност, но нейната смърт, тази мъчителна неприятност, поставила нашия джентълмен пред трудното решение да поеме отговорността за изпращането на невръстния Майлс в училищния пансион. Оттогава госпожа Гроус полагала големи усилия за възпитанието на Флора – обноски и тям подобни. Освен нея в имението имало готвачка, прислужница, млекарка, старо пони, стар коняр и стар градинар – всички до един съвсем порядъчни хора.
Докато Дъглас обрисуваше тази картина на нещата, някой го прекъсна с въпрос.
– А от какво е умряла предишната гувернантка? От твърде много порядъчност може би?
Нашият приятел побърза да отговори:
– Като му дойде редът, ще узнаете. Нека не изпреварваме събитията.
– Моля, моля, точно това правим.
– Бих искал да узная – обадих се аз – дали въпросната служба на новата гувернантка крие по необходимост...
– Опасност за живота ли? – довърши мисълта ми Дъглас. – И тя го е попитала за същото и получила съответния отговор. Утре ще го чуете. Междувременно, разбира се, сторило й се, че перспективата е доста мрачна. Била млада, неопитна, неспокойна душа и веднага си представила как с тези сериозни отговорности и без приятел, на когото да се опре, я чакат само самота и терзания. Поколебала се – поискала ден-два, за да се посъветва и размисли. Но предложената заплата далеч надхвърляла скромните й изисквания и при втората среща вече била решила да приеме предизвикателствата, съответно и работата.
След това Дъглас направи пауза, за да ни даде възможност да осмислим думите му, от която пък аз се възползвах, за да вметна нещо.
– Разбира се, от казаното дотук излиза, че прекрасният млад мъж е прибегнал до услугите на съблазънта. И тя се е поддала.
Той стана и също както бе сторил предишната вечер, се приближи до огъня, подбутна една цепеница с крак и остана за малко с гръб към нас.
– Видяла го е само два пъти.
– Именно в това е красотата на нейната страст.
За моя изненада, при тези думи Дъглас се обърна и ме погледна в лицето.
– Точно така. Защото е имало и други – продължи той, – които не са се поддали. Той съвсем честно споделил с нея затруднението, в което се намирал, и по-точно, че за мнозина от кандидатите за въпросната служба условията се оказали неприемливи, непосилни и твърде запретителни. Или пък, неизвестно защо, те просто се уплашили. Всичко това є прозвучало някак мрачно и странно, но най-вече главното условие.
– А именно?
– Че тя никога и за нищо на света не бивало да го безпокои – никога, ама никога: да не му се обажда, да не го моли за нищо, да не му се оплаква, да не му пише; всички проблеми да решава сама, да си взема парите от адвокатите, да поеме цялата отговорност и да го остави на мира. Тя му обещала. Веднъж обаче спомена пред мен, че когато в онзи миг той с видимо облекчение и нескривано задоволство поел ръката й за да й благодари за саможертвата, тя вече се почувствала възнаградена.
– И това ли било цялото й възнаграждение? – попита една от дамите.
– Повече не го видяла.
– Нима! – възкликна дамата и тъй като нашият приятел ни напусна отново, това се оказа единственият друг коментар по темата до следващата вечер, когато в кътчето край камината, настанил се в най-удобния стол, той отгърна избелялата червена корица на тънък старомоден албум с позлатени краища.
Четенето отне доста вечери, но още при първата от тях същата тази дама зададе още един въпрос:
– Какво е вашето заглавие?
– Нямам заглавие.
– Аз обаче имам – казах, но Дъглас не ми обърна внимание и започна да чете с онази красота на отчетливия си глас, с която искаше най-добре да предаде красотата на ръкописа.
* Улица в централната част на Лондон, където се намират кабинетите на повечето известни английски лекари. – Б. пр.
