Преди седмици ме интервюираха от „Литературен вестник" (всъщност си стана много интересен разговор) по темата за културната периодика - има ли я, как функционира днес и т.н. Разговорът с Мария Калинова и Камелия Спасова, поканата от екипа на Webcafe, както и личният ми опит от последните 10-15 години са смисленият за мен повод да напиша този текст.
Давам си сметка, че това, за което ще говоря, е много сложна, важна и невъзможна за обхващане в дори и относителна цялост, тема. Но поне ще започна.
Става дума за няколко ключови елемента в една политическа, социална и културна среда. За елитите и лидерите, за фигурите на авторитета - в които, би трябвало, да са концентрирани властта, богатството, знанието, духовния потенциал, както и отговорностите, разбира се.
И независимо, че днес, за разлика от края на 19 и началото на 20 в, те са твърде разроени, (т.е говорим за елити, а не за елит, класификациите, които социологията прави също ги групира по различни признаци) както са разроени и социалните мрежи, в които функционират, по-важният въпрос е кои са те, има ли ги наистина, и ако да - дали всъщност не е извършена някаква „подмяна", дали не разпознаваме като елити други субекти на публичността?
Затова и за някои нещата изглеждат така, сякаш тях ги няма...
Най-очевидният и бърз отговор е - защото времената се променят. Ако в началото на 90-те имаше енергия за промяна, интелектуалният елит на България някак беше видим и разпознаваем в общите усилия за промяна, а и беше натрупал символен капитал в дисидентските движения в края на социализма, сега, днес, той не просто е невидим.
Той вече не съществува в някаква обща, макар и символно конструирана цялост. Разроил се е в различни социални мрежи, групи, общества. Те стават все по-затворени и капсулирани. От една страна това е поради невъзможността да се разпознаваш в един толкова глобален свят, да знаеш кой си, да се идентифицираш с набор от ценности и норми. От друга и поради натрупаното неверие, че нещо се случва, умората от битки с масовата култура, с новите механизми на създаване и потребяване на култура, липсата на каквито и да е корективи и механизми за оценяване.
Това „затваряне" е почти същото като изолацията, скриването, прибирането в „кулата от слонова кост" - единственото място, в което можеш да си себе си, да не си „маса", да си „елит".
Защо кризата на авторитетите е по-силна от всякога
Днес, в света, в който живеем, в интернет света, в който живеем - кризата на авторитетите е по-очевидна и, може би, по-силна от всякога. Не че преди не я е имало. Всъщност тя си съществува и в далечния край на 19 и също тъй далечното ни начало на 20 в., „бунтът на масите" не е откритие на днешните хора.
Само че в света на абсолютно хоризонталната мрежа, в която всеки е приятел на всеки, всеки глас е точно толкова „силен", колкото и другия, в която действат емоциите (почти всичко се свежда до „хейтването" и „лайкването") фигурата на експерта, на интелектуалния, на културния авторитет не просто отсъства. Тя е нерелевантна и някак несъстоятелна.
Рефлексията върху едно или друго събитие или явление, мнението и оценката за него на университетския преподавател, експертът, или писателят да кажем са равни на мнението и оценката на всеки блогър, да не кажа и на всеки фейсбук потребител.
Те са сигурни, че няма кой да ги чуе
Времето непрестанно не достига, реакциите преборват мисленето, нетърпението отменя вниманието, спокойствието, способността за задълбочаване. Затова е и отказът на първите да правят публично това, което могат - да анализират, оценяват, разкриват в дълбочина нещата, да "възпитават" (без да поучават) защото са сигурни, че няма кой да ги чуе, прочете и съответно да им повярва.
Затова е и отказът на вторите да вярват в експертността, да имат своите „елити". Да, в тези общества има лидери, но тяхното лидерство е толкова нестабилно и съмнително, колкото и мисълта, че цялата тази огромна виртуална общност е новото гражданско общество.
Самозатварянето на елитите води до подмяната им с фалшиви
А кои всъщност са елитите извън виртуалния свят? Кого да харесват, следват, обожават хората? Или чие мнение, позиция и действия да анализират, в кого да се съмняват - нормален коректив в едно демократично общество!
Нашите символни елити се формират от бизнесмени със съмнителни, но достатъчно ясно заявявани и демнстрирани капитали, държавни мъже, купуващи гласове или забъркани в криминални афери, спортисти, фолкпевици, „издигнати" за интелектуалци и духовни люде от времето на соца, които по инерция и днес минават за такива. И именно тези могат да бъдат видени на всяко светско публично събитие, подобаващо отснети на страниците на по-малко или повече жълти вестници и списания. Първи в класациите по продажби.
Просто казано, скриването, капсулирането, самозатварянето на елитите води и до подмяната им в публичността с фалшиви такива. И, нека си го кажем, медиите също имат „роля" в тази подмяна. Както имат и вина за отказа си (поне по-голямата част от тях) не просто да информират, но и да формират нагласи, да култивират вкусове, да градят образи на авторитета).
Може би трябва да се тревожим, но и да помислим и над това, че ако проследим българската народопсихология от формирането на нацията ни, от Възраждането до днес (т.нар. партийни елити по времето на соца разбира се са друго нещо) като че ли най-авторитетните фигури, лидерите, елитите, които са можели да променят мисленето и нагласите на хората, са културните елити, хората занимаващи се с интелектуална, но най-вече с творческа дейност.
Само припомням, че именно писател е всъщност „идеологът на нацията", който с произведенията си създава множество от моделите, чрез които и днес българите мислят за себе си. Говоря за Вазов, разбира се. Чийто роман „Под игото" се оказа и най-любимата им книга. Факт, който няма да коментирам тук, но, твърдя, е доста показателен по отношение на темата.
Движат ни емоциите
Емоциите - все едно гордеене (по Вазов) или срам (по Алеко) като че ли надделяват над експертността, над рационалността в мисленето ни за себе си, а това със сигурност се отразява и на формирането и функционирането на българската публичност.
И днес, както нашите предци, отново като че ли живеем в един движен много повече от емоциите, отколкото от разума свят. Свят, в който май пак ни липсват опори, но и много по-несигурен във виртуалността си.
И малкото, което се опитваме, или поне аз и хората около мен, е да се уповаваме на себе си. Единствено и само. Нещо като в онова стихотворение на Ейдриън Рич, което уж важеше за 70-те. Или за 80-те...?
In Those Years
In those years, people will say, we lost track
of the meaning of we,of you
we found ourselves
reduced to I
and the whole thing
became silly, ironic, terrible:
we were trying to live a personal life
and yes, that was the only life
we could bear witness to
But the great dark birds of history screamed and plunged
into our personal weather
They were headed somewhere else but their beaks and pinions drove
along the shore, through the rags of fog
where we stood, saying I
Което не съм сигурна дали е хубаво или лошо. Никак не съм сигурна. Дори се питам зная ли какво е...
