Театрален режисьор, преподавател и непоправим заядливец, Йордан Славейков дебютира на сцената на българската литература с „Последна стъпка". Романът му веднага се нарежда сред най-продаваните книги в "Гринуич" през последната седмица.
Тази книга не доставя удоволствие.
При нея няма наслада от четенето, нито доволство, нито удовлетворение. Това е книга, която искаш да оставиш още след първите страници, защото думите разтварят насила сърцето ти и виковете им отекват в стените му.
Това е книга за самотата, в която живеем, заключени в сандъка на съдбите си - не като предопределеност, а като местата, на които се раждаме и семействата, в които израстваме.
Страниците на Славейков ни напомнят, че животът е кратък като изреченията, които разказват историята на героите и че страхът от бавното изплъзване на времето между пръстите ни е по-мощен от страха от умиране.
Ако сте чели „Дом на края на света" от Майкъл Кънингам, може би си спомняте дълбокото, ледено усещане за безнадеждност, което романът оставя. Нещо подобно очаква и читателите на „Последна стъпка". Не че има кой знае каква драма или кой знае каква събитийност - някаква незабележима смърт, някакви незабележими животи.
Докато се усетите обаче, думите ще са ви сграбчили за гърлото и ще стискат с непривична сила. Непривична, защото са лишени от претенция.
Авторът не словоблудства, не многословничи, не баламосва.
Прицелва се точно и стреля. Мен ме улучи.
Докато четях книгата, се почувствах като хлапетата от „ТО" на Стивън Кинг, които разтварят фотоалбум, от който изскача клоунът Пениуайз. Искат да го затворят, но не могат.
Четенето на „Последна стъпка" е насилствено отваряне на очите на читателите си за абсолютната безпощадност на живота. Хепиендът е химера, щастливите случайности са клопки, в които героите попадат. И не говорим за „Война на световете". Тук няма извънземни с метални ръце, няма дракони, които бълват огън, нито зли роботи със светещи очи. Тук има хора - малки, големи, еднакви и различни хора - обединени от стремежа си към щастието, такова, каквото си го представят и разделени от неумолимия, сив път на реалността си.
Pink Floyd пееха „Together we stand, divided we fall". Спорадично лашкани от вълни на надежда, хората в „Последна стъпка" се обединяват, събират се, обичат се и за момент блесва светлина. За малко.
Общуването в романа наподобява картина от холивудски екшън, в който две ръце се протягат една към друга, за да се докоснат - и така едната да спаси другата. За разлика от холивудските режисьори обаче, Славейков е решил творбата си в едно вечно недокосване, едно вечно недостигане до ръката на другия.
Животът на героите в романа е живот, състоял се от неслучили се събития. Книгата говори за Липсата, която лакомо поглъща всяка капка смисъл, която персонажите успяват да изцедят.
„Последна стъпка" е шанс да се похвалите, че четете съвременна българска литература, без да се давите в арт еснафщина. И да хвърлите един бърз поглед навътре - там, където по принцип избягвате да ходите. Само за малко.
